Хюрем. Московската наложница

Падишахът не можа да довърши думите си. Хюрем внезапно скочи от мястото си. Започна да хвърля възглавниците, върху които седеше, и тези, на които се облягаше, хващайки ги с два пръста.

— Може да има скорпиони и змии къде ли не — казваше тя и проверяваше навсякъде с широко отворени от страх очи. Когато се увери, че няма нищо, изтича и се хвърли в ръцете на падишаха. Благодари с целувки за разрешението за хамам.

И разследването на Джафер не даде резултат. Въпреки всички усилия на главния си шпионин, вкаран в двореца на Ибрахим паша, евнухът не можа да научи нищо. И от предоставения на Гюлбахар Ески сарай шпионите се върнаха с празни ръце.

И Тачам Ноян, при когото Джафер бе изтичал онази нощ, след като уби змията, също не можа да открие нищо.

Почти започнаха да вярват, че змията е влязла в харема по канализацията, но Хюрем бе сигурна. Постоянно си повтаряше, че тази работа е дело на нейната съперница и хърватския чакал. И беше права. Гюлбахар бе уредила змията да достигне до султанския хамам, а шпионите на Ибрахим бяха заличили следите. Мъжът, който донесе влечугото, и един от служителите в двореца, изчезнал внезапно, отдавна бяха под дълбоките води на Мраморно море.

Макар че раждането наближаваше и неразположението и болките бяха станали доста силни, Хюрем все още постоянно кроеше планове за отмъщение. Когато оставаше сама, си мърмореше:

— Ще видите вие как се залага смъртен капан! Има какво да научите от Хюрем!

Страхът, щастието и мъката се редуваха в султанския дворец. След случката в хамама всички живееха в страх, че и при тях ще се появи змия.

Когато Хюрем роди още един син, страхът бе заменен от щастие. Покушението беше забравено. Сюлейман радостно прегърна новородения си син и каза:

— Джихангир[115]. Нека твоето име да е Джихангир. То най-много приляга на един мъж от османския род.

Няколко месеца след раждането на поредния принц валиде Хафса султан се спомина внезапно. Хюрем беше до нея в сетния ѝ час. Старата султанка стискаше силно ръцете на момичето и го гледаше в очите. Дори и да искаше да каже нещо, силите не ѝ стигнаха. Пък и какво ли повече трябваше да ѝ каже? Можеше ли да настоява: „Остави сина на Гюлбахар да седне на трона. Да убие и теб, и децата ти…“

Оттук насетне щеше да се случва онова, което съдбата беше предопределила. По сбръчканите ѝ страни се търколи една-единствена сълза. Последните ѝ думи бяха:

— Не изпускай орела, бялото ми гълъбче…

Хафса султан издъхна с отворени очи.

Хюрем склопи очите ѝ, станали стоманеносиви от възрастта и видяли толкова мъка и радост през годините. Не бе очаквала, че смъртта на старицата ще я натъжи толкова.