Хюрем. Московската наложница

Сюлейман забрави скръбта по майка си заради новините, които получи от източната граница и настояванията на Ибрахим. Сефевидската държава в Иран се бе съвзела бързо след поражението на шах Исмаил от Селим Свирепия и отново се бе разпалила безмилостната вражда между двете тюркски династии — едната сунитска, а другата шиитска. След като мястото на Исмаил на сефевидския престол бе заето от сина му Тахмасп, в османския дворец започнаха да валят донесения и опасенията нарастваха. Младият шах се бе зарекъл да отмъсти за баща си. До Истанбул стигнаха думите му:

— Ако ми кажат, че е нужно да се съюзя с дявола, за да унищожа Османската империя, ще го сторя без колебание.

Не след дълго дойде вест, че нашественици от Иран са нарушили границите. След това, че са завладели Битлис[116]. А най-накрая до падишаха достигна доклад, че шпионите на Тахмасп всяват раздор сред населението и се опитват да разпространят шиитството, а броят на шиитските селища се увеличава.

Великият везир Ибрахим месеци наред повтаряше:

— Султане, да отрежем и смажем главата на сефевидския звяр, преди да е пораснал. Можете ли да си представите какво ще се случи, ако тръгне срещу нас, докато се борим с Карл V? Бог да ни е на помощ! Издайте ферман да нападнем първо Иран. После ще се върнем на запад и ще си разчистим сметките с испанския крал.

Сюлейман знаеше, че този път Ибрахим е прав. Но не можеше да се реши, премисляше всичко твърде задълбочено. Всъщност султанът имаше само една цел — да приключи делото, което преди хиляда години Атила бе оставил недовършено. Да влезе в Рим и да погребе в праха на забвението основите на християнския свят — папството. Цялата му подготовка и политика се основаваха на тази идея.

— Невъзможно! — възрази той. — Няма да се изплашим от едно голобрадо момче и да се откажем от основната си цел. Това ли е политиката на великия ми везир? След като можем да заличим християнството от лицето на Европа, предлагаш да се занимаваме с едно хлапе на изток, така ли?

— Целта е същата. Мисля обаче, владетелю, че вместо да тръгнем по най-краткия път към нея и да попаднем в клопка, трябва да удължим пътя.

— Чакай, спри. Нека помислим, паша.

Хюрем бе усетила, че тече някаква тайна подготовка. Падишахът отново се бе затворил в черупката си и бе изключил сетивата си за външния свят. Той правеше така, когато се впуснеше в дълбок размисъл. В повечето случаи дори не забелязваше какво става и какво се говори около него. Дори и когато се отдаваха на любовни ласки, Хюрем чувстваше, че умът на падишаха е зает с други мисли.

Една нощ тя попита мъжа си, докато галеше брадата му:

— Какво кара моя султан да потъне в мрачни мисли?

Падишахът не се поколеба да обсъди налегналите го грижи с Хюрем, чийто съвет за похода при Мохач се бе оказал правилен.