![Деца от кръв и кости [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/7/deca-ot-krv-i-kosti-bg-download.jpg)
Деца от кръв и кости [bg]
- Автор: Адейеми Томи
- Серия: Деца от кръв и кости #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542721437
- Переводчик: Надя Златкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Деца от кръв и кости [bg]». Краткое содержание книги:
„Феномен.“ Entertainment Weekly
„Следващото голямо нещо в литературата и киното.“ Ebony
„Една от най-големите дебютни книги за тийнейджъри тази година.“ Teen Vogue
— Пъстърва? — изпищява тънък мъжки глас. — Изглеждам ли ти като човек, който яде пъстърва?
Обръщам се към закръгления аристократ със светлокафява кожа, облечен в тъмнолилаво дашики. Той присвива пъстрите си очи към търговеца косидан, сякаш току-що му е нанесена най-голямата обида на света.
— Имам триглавец — предлага търговецът. — Писия, костур…
— Искам риба меч! — отсича аристократът. — Слугата ми казва, че отказваш да я продаваш!
— Не им е сезонът.
— Тогава как кралят яде такава всяка вечер?
Търговецът се почесва по шията.
— Ако някой улови риба меч, тя отива в двореца. Такъв е законът.
Лицето на аристократа почервенява и той изважда малка кадифена торбичка.
— Той колко ти плаща? — раздрънква монетите мъжът. — Аз ще платя двойно.
Търговецът се взира жадно в торбичката, но остава непреклонен.
— Не мога да рискувам.
— Аз мога! — извиквам аз.
Аристократът се обръща, а очите му се присвиват подозрително. Махам му да се приближи към мен, по-далече от сергията на търговеца.
— Имаш риба меч? — пита той.
— Нещо по-добро. Имам риба, която никой на този пазар не може да ви предложи.
Мъжът отваря уста и аз се ухилвам, усещайки същата тръпка, както в случаите, когато рибата се приближава към стръвта ми. Бавно развивам рибата ветроход и я нагласявам под лъч светлина така, че люспите й да заблестят на лятното слънце.
— Небеса! — извиква аристократът. — Великолепна е.
— А на вкус е още по-добра, отколкото изглежда. Червеноопашата риба ветроход, прясна от бреговете край Илорин. Не им е сезонът, така че може да сте сигурен, че дори и кралят няма да яде такава тази вечер.
По лицето на аристократа плъзва усмивка и разбирам, че съм уловила на въдицата собствената си риба. Той протяга ръка, предлагайки кадифената си торбичка.
— Петдесет сребърни монети.
Очите ми се разширяват, но стискам зъби. Петдесет…
Петдесет ще ни спасят от този данък, може би дори ще стигнат и за нова лодка. Но ако стражите вдигнат данъка следващата четвърт луна, петдесет няма да ме спасят от пазара за работна ръка.
Изсмивам се гласно и започвам отново да завивам рибата.
Аристократът сбърчва чело.
— Какво правиш?
— Ще отнеса тази скъпоценност на някого, който може да си я позволи.
— Как смееш…
— Моля ви, не искам да ви обиждам — прекъсвам го аз. — Просто не мога да си губя времето с човек, който дава петдесет за съкровище, струващо десет пъти повече.
Очите на аристократа се присвиват, но той посяга към джоба си и изважда още една кадифена торбичка.
— Няма да получиш и монета над триста.
Богове! Забивам крака в земята, за да не се разтреперя. Това е повече, отколкото сме виждали през живота си! Поне шест луни данъци, дори и да ги вдигнат!
Отварям уста да приема сделката, но нещо в очите на аристократа ме кара да се поколебая. Щом се огъна толкова лесно на предишното предложение, може би ще се огъне отново…
Вземи ги — предупреждава в главата ми гласът на Тзеин. — Повече от достатъчно са.
Но съм прекалено близо, за да се откажа сега.
— Съжалявам — свивам рамене аз и завивам рибата. — Не мога да хабя кралско ястие за някого, който не може да си го позволи.
Ноздрите на аристократа се разширяват. Богове… Може да съм отишла прекалено далече. Изчаквам да избухне, но гневът му е мълчалив. Принудена съм да си тръгна.
Всяка крачка по прашния път отнема цяла вечност, докато се сривам под тежестта на грешката си. Ще намериш някой друг — опитвам се да се успокоя. — Някой друг аристократ, който отчаяно се опитва да докаже, че е достоен.
Мога да получа повече от триста. Такава риба струва повече… нали?
— Проклятие! — изругавам на глас, почти забивайки глава в една сергия за камари.
Какво ще правя сега? Кой може да е толкова глупав, че да…
— Чакай!
Когато се обръщам, закръгленият аристократ бутва три звънтящи торбички в гърдите ми.
— Добре де — предава се намусено той. — Петстотин.
Взирам в него невярващо, което той вероятно приема за съмнение.
— Преброй ги, ако трябва.
Отварям една от торбичките и гледката е толкова прекрасна, че почти се разплаквам. Среброто блести като люспите на рибата, а тежестта му е обещание за онова, което предстои. Петстотин! Освен покупката на нова лодка, това означава и почти цяла година почивка за тате. Най-после!