Драконите на сломеното слънце [bg]

И в действителност не беше твърде далеч от истината:

— Самар, много добре знаеш какви са плановете ми за Силваношей — заяви Алхана, веднага щом се отдалечиха на достатъчно разстояние от останалите. — Но независимо от това ми се противопоставяш и окуражаваш неразумното му поведение. Дълбоко съм разочарована от теб.

Думите и вложеният в тях яд бяха пронизващи и накараха Самар да потръпне. Ала Алхана беше кралица и носеше отговорност за своите хора, както и самият той. В задълженията му влизаше да мисли за настоящето и бъдещето им. В това бъдеще елфите се нуждаеха от силен наследник, а не от мамино синче като Гилтас, синът на Танис Полуелф, който точно в същия момент си играеше на управление в Квалинести.

Все пак Самар не можеше да си позволи да изрази онова, което мисли. Той не каза: „Ваше величество, това е първият признак на някакъв характер, който виждам в сина ви и смятам, че трябва да го насърчим“. Освен войник, заместник-командирът беше и дипломат:

— Ваше величество — произнесе бавно, — Силван е на трийсет години…

— Дете… — прекъсна го Алхана.

Самар се поклони почтително.

— Може би по нормите на народа на Силванести, кралице. Но не и в съответствие с тези в Квалинести. Съгласно законите там, възрастта му вече изисква чин във войската. Доста отдавна щяха да му позволят да започне военното си обучение. Алхана, Силваношей навярно е твърде млад — добави, решил да изостави формалните обръщения, както правеше често, когато оставаха насаме, — но помислете само за изключителния живот, който той е принуден да води! Приспивните му песни разказваха за военни подвизи, люлееше го щит вместо креватче. Никога не е познавал роден дом. Случаите, при които е виждал родителите си в една и съща стая от раждането му насам, сигурно се броят на пръсти. При битка го целувате и отпътувате, може би устремена към смъртта си. Той знае, че в такива случаи може никога да не се завърнете, Алхана. Виждам го в очите му!

— Опитах да го защитя от всичко това — отвърна тя, вгледана замислено в сина си. В този момент приликата с Портиос бе толкова силна, че чувствата бяха на път да я залеят изцяло. — Какво ще ми остане, ако го изгубя, какво би могло да оправдае продължаването на това пусто и безнадеждно съществуване?

— Не можете да го предпазите от живота, Алхана — възрази внимателно Самар. — Не и от ролята, която му е писано да играе. Принц Силваношей е прав. Той има отговорности към своя народ. Ще му позволим да ги следва и — наблегна той — едновременно с това ще го изведем встрани от пътеките на опасността.