Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Учудващо е как хората изобщо не се впечатляват, че някой ги обича, когато това не се вписва в плановете им. Любовта им е толкова досадна, че сменят ключалките или си отиват без предупреждение.
— А когато конят обича, Жано… тогава ние не заслужаваме тази любов. Същото е и когато обича жена. Жените са по-добри същества от нас, мъжете. Когато ни обичат, това е благословия, защото ние твърде рядко им даваме основания да ни обичат. Научих това от майка ти и за мое голямо съжаление, тя има право.
Затова боли толкова. Когато жените престанат да обичат, мъжът пропада в своето собствено нищо.
— Жените обичат много по-умно от нас, мъжете, Жано. Те никога не обичат мъжа заради тялото му, дори да го харесват много и да го желаят силно. — Жакен въздъхна мечтателно. — Жените те обичат заради характера ти. Заради силата ти. Заради ума ти. Защото умееш да защитаваш деца. Защото си добър човек, с чувство за чест, с достойнство. Никога не обичат глупаво като мъжете. Не им пука, че имаш особено красиви глезени или изглеждаш много добре в костюм и деловите им партньорки позеленяват от завист, като те видят. Да, има и такива жени, но те са само предупредителен пример за другите.
Харесвам краката на Катрин. Дали ще ù хареса да ме покаже някъде? Дали имам достатъчно ум за това? А чест? Притежавам ли нещо ценно за жените?
— Конят се възхищава на цялостната ти личност.
— Конят? Какъв кон? — попита объркан Пердю. Бе слушал само с половин ухо.
Завиха, за да се приближат към играещите петанк на брега на канал Де л’Урк.
Мъжете поздравиха Жакен с ръкостискане и кимнаха на Жан.
Той проследи как баща му влезе в кръга за хвърляне. Как клекна и дясната му ръка се задвижи като махало.
Доволен като бъчва, ама с ръка. Имах късмет с този баща. Не беше перфектен, но поне винаги ме е обичал.
Звън на желязо. Жакен Пердю умело бе избил една от топките на противниковия отбор.
Одобрително мърморене.
Бих могъл да седна тук и да се разплача. Да плача безкрайно. Защо аз, идиотът, нямам вече приятели? Сигурно ме е страх, че един ден и те ще си отидат, както някога си отиде най-добрият ми приятел Виджая. Или ме е страх да не ми се надсмиват, че не мога да преодолея загубата на Манон…
Пердю погледна към баща си. Много искаше да му каже: „Манон те харесваше, помниш ли Манон?“. Но баща му го изпревари.
— Кажи на майка си, Жано… кажи ѝ, че няма друга като нея, наистина.
По лицето му ясно се четеше съжаление, че любовта не е в състояние да предотврати желанието на жената да прикове към стената ужасно изнервящия съпруг.
10.
Катрин огледа внимателно барбуните, пресните подправки, сметаната от едри нормандски крави, показа му дребните пресни картофи, сиренето и ухаещите круши. И виното.
— Може ли да се приготви нещо от тези продукти?
— Да. Но едно по едно, не с всички заедно.
— През целия ден се радвах на предстоящата вечер — довери му тя. — И малко се страхувах. А вие?
— При мен беше обратното. Много се страхувах и малко се радвах. Трябва да ви се извиня.
— Не, не трябва. В момента сте разстроен от нещо и не е нужно да се преструвате, че сте добре — заяви тя и му хвърли една от кърпите на сини и сиви карета, за да си я върже като престилка. Носеше синя лятна рокля и напъха своята кърпа под червения колан. Днес ѝ личеше, че русите коси са посивели на слепоочията, а погледът ѝ вече не издаваше безпомощен ужас.
Скоро прозорците се запотиха. Газовите пламъчета под тенджерите и тиганите съскаха, сосът от бяло вино, лук шалот и сметана бълбукаше, зехтинът оцвети картофките с розмарин и сол в най-тежкия тиган.
Говореха си, сякаш го правеха от години. Само веднъж спряха, и то за малко. Обсъдиха Карла Бруни и морските кончета, при които мъжките екземпляри носят малките в джоб на коремчето си. Говориха за мода, за сол с добавен вкус и за обитателите на дом № 27, естествено.
Лесни и трудни теми им хрумваха, докато стояха един до друг, между виното и рибата. Пердю имаше чувството, че по този начин — изречение след изречение, двамата с Катрин откриват вътрешното си родство.
Докато той бъркаше соса, Катрин задушаваше барбуните една по една. Ядоха направо от тигана, прави, защото Катрин имаше само един стол. Тя наля вино — леко жълто тапие от Гаскония. Той изпразни чашата си на предпазливи глътки.
Първата му среща с жена след 1992 година. Невероятно, но щом влезе в жилището на Катрин, се почувства обгърнат от сигурност. Мъчителните мисли останаха зад вратата. Сигурно тя го бе омагьосала.