Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
— Как прекарвате дните си напоследък? — попита Пердю, след като приключиха с Господ, света и президента.
— Аз ли? В търсене — отвърна тя и посегна към багетата. — Търся себе си. Преди… преди случилото се бях асистентка, секретарка, пресаташе и почитателка на съпруга си. Сега се опитвам да си спомня какво можех, преди да го срещна. По-точно опитвам се да разбера дали още мога нещо. С това се занимавам. Дните ми минават в опити.
Катрин откъсна меката среда на хлебчето и започна да я мачка между стройните си пръсти. Пердю четеше по лицето ѝ като в роман. Тя не му забраняваше да я прелиства, да проникне в историята ѝ.
— Днес, на 48 години, се чувствам като осемгодишно дете. Тогава мразех да ме пренебрегват. И същевременно се обърквах и плашех, когато някой ме намираше интересна. Исках само точно определени хора да ми обръщат внимание. Например момичето с гладки коси от богато семейство да ме направи своя приятелка. Или добрият учител да забележи как скромно пазя големите си знания. Или мама… о, мама…
Катрин замлъкна. Пръстите ѝ продължаваха да мачкат хлебното топче.
— Исках да ме забележат най-големите егоисти. Другите ми бяха безразлични. Например татко, който много ме обичаше. Или дебелата, вечно потяща се Олга от партера. А те бяха много по-мили. Аз обаче се чувствах неловко, че се харесвам на мили хора. Глупачка съм, нали? И в брака си продължих да бъда същото глупаво момиче. Исках онзи идиот, мъжът ми, да ми обръща внимание и пренебрегвах всички други. Сега съм готова да се променя. Ще ми подадете ли пипера?
Пръстите ѝ бяха оформили морско конче. Сложи му две зрънца пипер за очички и го връчи на Пердю.
— Бях скулпторка. Някога, в далечното минало. Сега съм на 48 и възнамерявам да започна отначало. Ще уча. Не помня откога не съм спала с мъжа си. Аз бях вярна, тъпа и ужасяващо сама. Боя се, че ако се държите мило с мен, ще ви погълна. Или ще ви убия, защото няма да мога да го понеса.
Пердю слушаше с нарастващо учудване. Бе сам с такава жена, зад затворена врата.
Продължи да се взира в лицето на Катрин. Впи поглед в главата ѝ, сякаш му бе позволила да проникне в нея и да потърси интересните неща, които със сигурност се криеха вътре.
Ушите ѝ бяха продупчени, но не носеше обици. („Имах рубинени, сега сигурно ги носи новата. Жалко, с какво удоволствие бих ги хвърлила в краката му.“) Понякога попипваше свивката на шията си, сякаш търсеше нещо… може би огърлица, също станала притежание на новата.
— А вие как прекарвате дните си? — попита на свой ред тя.
Той ѝ описа „Литературната аптека“.
— Речен кораб с голям трюм, камбуз, две каюти за спане, баня и 8 000 книги. Собствен свят в големия свят.
И спряно приключение, като всеки закотвен за сушата кораб, но не ѝ каза това.
— А мосю Пердю е кралят на този свят. Мосю Пердю предписва лекове за любовна мъка. Мосю Пердю, литературният фармацевт.
Катрин посочи пакета с книги, донесен от него предната вечер.
— Трябва да ви кажа, че помагат.
— Каква искахте да станете, когато бяхте момиче? — попита той, преди смущението да го надвие.
— Исках да стана библиотекарка. И пиратка. Мисля, че вашият книжен кораб щеше да ми свърши много добра работа. Ден след ден щях да откривам тайните на света с четене.
Пердю слушаше с нарастваща нежност.
— А нощем щях да крада от злите хора всичко онова, което са вземали с лъжи от добрите. Щях да им оставя една-единствена книга, за да ги пречисти, да ги принуди да се покаят, да ги превърне в добри хора и така нататък… естествено.
Катрин се изсмя горчиво.
— Естествено — подкрепи иронията ѝ той. Защото това беше единственото трагично при книгите: те променяха хората. Но не можеха да променят само истински злите. Те не ставаха по-добри бащи, по-мили съпрузи, по-нежни приятелки. Те си оставаха тирани, продължаваха да мъчат служителите си, децата и кучетата, бяха злобни на дребно и подли на едро, радваха се, когато жертвите им изпитваха срам.
— Книгите бяха мои приятели — рече Катрин и се опита да охлади зачервената си от готвенето буза с чашата вино. — Мисля, че научих всичко за чувствата от книгите. С тях обичах, смеех се и знаех повече, отколкото през целия си живот без книги.
— И аз — потвърди тихо Пердю.
Погледнаха се и тогава просто се случи.
— Какво всъщност означава Ж.? — попита с тъмен глас Катрин.
Пердю се покашля и отговори шепнешком:
— Жан.
Езикът му се удари в зъбите, толкова чуждо му беше това име.
— Казвам се Жан. Жан Албер Виктор Пердю. Албер — на дядо ми по бащина линия. Виктор — на дядо ми по майчина линия. Мама е професор, баща ѝ, Виктор Берние, беше токсиколог, социалист и кмет. На 50 години съм, Катрин, и не познавам много жени, камо ли пък да съм спал с много жени. Обичах една, но тя ме напусна.