Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

— Може би сте забелязали, че се нуждая от работа, свързана със седене. Ако знам английски, има шанс да си намеря нещо малко по-прилично от този хотел.

— Ами, аз знам английски, обаче това не ми е помогнало да си намеря работата, която искам.

— Какво искате да работите?

— Не знам. Сигурно проблемът отчасти е в това.

Насмешливото пламъче пак проблесна в очите й, после изчезна.

— Сериозно ли знаете английски?

Кимнах.

— Наполовина съм американец. — Нямах представа защо й го казвам. Обикновено не го споделях с японци.

Тя се вторачи в лицето ми. Търсеше мелеза в мен, знаех.

— След като го споменахте, ми се струва, че го забелязвам. Майка ви ли е японка?

Поклатих глава.

— Баща ми.

— Къде сте израснали?

— И на двете места.

— Късметлия. Много искам да отида в Америка.

— Защо?

Тя въздъхна.

— Защото не мога да понасям да съм тук.

Поради собствените ми чувства на любов и омраза към Япония нямах представа как да отговоря. Затова само кимнах.

Тя ме погледна.

— А вие?

— Много е сложно.

— Жестоки ли са били с вас? — Нямаше нужда от пояснения. Говореше за „иджимекко“ — училищните побойници.

— Понякога. — Какво омаловажаване на истината!

Тя ме погледна за миг в очите, после пъхна банкнотата от хиляда йени под стъклото и ми даде ключа за стаята. Взех ги с усещането, че ме отпраща, и се опитах да измисля нещо, с което пак да я въвлека в разговор. Ала не ми хрумна нищо.