Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

— За какво е страхотна?

— Не знам. Просто ми звучи… страхотно. — Представих си изтребител, който се разбива на пистата и избухва в пламъци.

Тя поклати глава и пак се засмя.

— Защо не сте на училище?

— В университета, искате да кажете.

— Ако допуснем, че сте завършили гимназия.

Всъщност не бях, защото в единайсети клас избягах и постъпих в армията, като излъгах за възрастта си. Обаче не очаквах това да й се стори достойно за уважение.

— Не знам, май още не съм дорасъл за там.

Всъщност беше по-сложно. В токийските университети господстваха разни радикални студентски фракции. Едни протестираха срещу японското съучастничество във войната, която Америка водеше във Виетнам, други — срещу оставането на американски части на Окинава след връщането на острова на Япония, а трети агитираха за социализъм, комунизъм, реално разоръжаване, преустановяване на строежа на новото летище в Нарита и тем подобни. Няколко университета бяха парализирани от студентски окупации и яростни битки с полицията — въоръжени сражения, в които се използваха сълзотворен газ, камъни и тояги. Имаше безредици, атентати, палежи, стотици арести. Не виждах истинска разлика между студентите и Японската червена армия11, която отвличаше самолети и взимаше заложници в борбата си за създаване на земен рай. Смятах ги в най-добрия случай за разглезени, самовлюбени и опасно заблудени мечтатели. Може да бяха добронамерени, обаче за мен бяха все същата безлика тълпа, която с добри намерения беше убила баща ми по време на безредиците. Бях виждал как всъщност действа светът и си бях платил за тази привилегия. Нямах нищо общо с тях. Сам щях да си избирам пътя.

— А вие? — попитах. — Завършили ли сте? Следвате ли?

Тя се намръщи, ала в очите й проблеснаха весели пламъчета.

— Нямате ли си друга работа, та висите тук и си приказвате с мен?

— Нямам. Тъй де… имам, но…

Изражението й сигурно можеше да се определи най-точно като снизходително.

— Обичате ли джаз? — продължих наслуки.

— Какво ви кара да смятате така?

— Ами, винаги слушате джаз на касетофона.

— Въпросът ми беше саркастичен.

Разбрах, че е трябвало да се откажа още докато съм имал известно предимство.

— Е, май вече трябва да тръгвам.

— Добре.

— Може би ще се видим по-късно.

— Може би.

— Чао.

Тя леко ми махна иззад стъклото — дружелюбно, но и като знак за отпращане.

Известно време карах Танатос без конкретна цел, просто лекувах нараненото си достойнство. После го преглътнах и започнах да се съсредоточавам. Спрях при един уличен телефон и се обадих в телефонната служба с надеждата да ме е търсил Макгроу. Вместо това телефонистката от сутрешната смяна каза:

— Имате съобщение от Миямото-сан. Моли да му позвъните.