Червената лястовица [bg]

Крабът се вдигна на подводните си крила и целият се тресеше, докато ускоряваше надолу по реката. Седалката пред нея вибрираше, втулките на кабинката бръмчаха, вградените в облегалките металически пепелници тракаха. Преборвайки гаденето, Доминика се фокусира върху тъканта на мръсната облегалка за глава пред нея. Колеж за куртизанки. Тя се носеше надолу по Волга към колосално унижение.

Когато се настаниха в буса, на предната седалка седна безименната жена. Полюшваха се през изпъстрени със слънчеви петна борови гори, докато накрая спряха пред бетонна стена. Слънцето играеше по натрошените стъкла, взидани в горната ѝ част. Бусът наду клаксон, после се промуши през портата, мина нагоре по една стръмна алея и спря пред двуетажно неокласическо имение с мансарден покрив с очукани плочи. В гората беше абсолютно тихо, без помен от ветрец. Вътре в къщата също не се долавяше никакво движение.

Дишай дълбоко. Хайде, отърси се от чувството на потиснатост. Това противно училище беше още едно препятствие, още една жертва, още един тест за нейната лоялност. Тя стоеше в боровата гора пред жълтеникавата сграда и чакаше. Бе пристигнала в Школата за лястовички.

След разговора с чичо си Доминика сериозно бе обмисляла да каже на всички да вървят по дяволите. Искаше ѝ се да вземе майка си и да се върнат в Стрелна, на брега на Невская губа, близо до Петербург. Щеше да си намери работа като учителка или като фитнес инструктор. С малко късмет и време би могла да си намери място и в академия „Ваганова“ и да се върне в балета. Но не, реши, че няма да избяга. Щеше да направи това, каквото и да ѝ струва. Те нямаше да я изритат. Ставаше дума просто за секс, нямаше значение какво щяха да я карат да прави, те нямаше да сломят духа ѝ.

И макар че се бунтуваше срещу тази мисъл, тайната същност на Доминика, трептящо чувство в тялото ѝ, се чудеше дали мръсният катехизис, обитаващ охрената сграда пред нея, ще я задоволи поне мъничко. Тя негодуваше срещу Школата за лястовички и бе сконфузена от изпращането ѝ тук, но тайничко в себе си бе изпълнена с очакване.

— Оставете чантите си във вестибюла и ме последвайте — каза жената, вървеше пред тях по външните стъпала и през извисяващите се фасадни врати от избледняло дърво. Събраха се в аудиторията. Съдейки по лавиците за книги, стаята вероятно беше бивша библиотека, превърната в лекционна зала, с повдигнат дървен подиум и катедра, с няколко редици скърцащи дървени седалки в единия край. Жената, облечена в безформен черен костюм, мина между тях и им раздаде пликове.

— Вътре ще намерите заданията си — каза тя — и имената, които ще използвате по време на обучението ви. Използвайте само тези имена. Няма да съобщавате никаква лична информация за себе си на другите обучавани. Всяко нарушение ще доведе до незабавно изгонване.

Тя беше в началото на петдесетте, имаше сива коса, вдигната нагоре, квадратно лице и прав нос. Приличаше на жената от марките върху плика, Терешкова, първата жена космонавт. Думите ѝ излизаха в съсирени жълти бучки.

— Вие бяхте избрани за специализирано обучение — каза матроната. — Това е голяма чест. Естеството на обучението може да се стори противно и странно на някои от вас. Концентрирайте се върху уроците и упражненията. Нищо друго няма значение. — Гласът ѝ отекваше във високия таван. — Сега станете и намерете стаите си. Вечерята е в шест часа в трапезарията срещу залата. Обучението ще започне тази вечер в седем часа. Сега вървете. Свободно!

В коридора на втория етаж Доминика преброи дванадесет стаи, по шест от всяка страна, с номерца върху напукани емайлирани табелки, завинтени в дървото. Между вратите на спалните имаше други, обикновени врати, без топки или дръжки. Те можеха да се отварят само с ключове. Нейната стая беше боядисана в светлозелено, пестеливо обзаведена, но удобна, с единично легло, гардероб, маса и стол. Имаше слаба, но трайна миризма на дезинфектант по покривката на леглото, в гардероба, по чаршафите на рафта. Стаята имаше отделена със завеса тоалетна (над която висеше ръчен душ), с мивка в ръждиви петна. Над писалищната маса имаше голямо огледало, прекалено голямо, което не се връзваше с казармения стил на стаята. Доминика притисна буза в огледалото и погледна по повърхността в блестящата светлина, както бе обучена. Сребристото опушване на прозрачно огледало. Добре дошла в Школата за лястовички.

Нощното небе не се виждаше през върховете на боровете в сумрака. Къщата беше слабо осветена, в сградата нямаше никакви часовници. Не се чуваше никакъв телефонен звън. Коридорите, стълбищата и стаите на долния етаж бяха тихи, нощта бе завладяла къщата. Стените бяха голи, нямаше дагеротипни официозни портрети на Ленин или Маркс, макар че плесенясалите очертания на местата, където някога са били окачени, все още се виждаха. Каква ли татарска благородна фамилия бе живяла тук преди революцията? Какви ли бляскави компании са яздили и ловували в тези борови гори? Дали са чували свирката на редовния московски параход от реката? Какъв съветски инстинкт бе настанил тази школа толкова далече от Москва?

На масата за хранене тя огледа другите единадесет „студенти“, които мълчаливо гребяха токмач, гъста супа с фиде, сипвана от огромен синьо-бял порцеланов супник от безмълвен сервитьор. Дали някой от тях също бе обучаван в СВР? Доминика се обърна към жената вляво от нея и ѝ се усмихна.

— Името ми е Катя — каза тя, използвайки псевдонима си. Жената ѝ се усмихна в отговор.