Червената лястовица [bg]

— Ти ли си новият? Каш? — извика Гейбъл. Акцентът му беше някъде от Ръст Белт[22].

— Наш. Нейт Наш — каза Нейт, докато вървеше към бюрото. Гейбъл остана седнал, но протегна огромната си като тиган ръка. Нейт се стегна за неизбежното трошащо костите ръкостискане.

— Не си бързал много-много да се добереш дотук. Завербува ли някого на път от летището? — Гейбъл се разсмя. — Не? Е, ще има време след обяда — добави той. — Хайде да вървим.

Като излизаха от офиса на бюрото, Гейбъл пъхна голямата си като на ротвайлер глава в няколко кабинета по коридора, за да провери какво правят другите оперативни работници. Всички стаи бяха празни.

— Добре — каза Гейбъл, — всички задници са на улицата. — Шибаният свят такъв, какъвто трябва да бъде.

Гейбъл отведе Нейт на обяд в мърляв турски ресторант в малка заснежена уличка до железопътната гара. В изпълнената с пара единствена стая за хранене имаше шест маси, шубер за подаване на храната от кухнята и портрет на Ататюрк на стената. Хората в кухнята крещяха, но когато Гейбъл отиде до шубера и потропа с ръце, шумът спря. Слабичък мургав мъж с черни мустаци и престилка разтвори мънистената завеса и излезе от кухнята. Той прегърна за кратко Гейбъл и бе представен като Тарик, собственика. Турчинът стисна вяло ръката на Нейт, без да го погледне в очите. Отидоха до една ъглова маса и Гейбъл издърпа стола, на който искаше да седне Нейт, с гръб към стената, с поглед към вратата. Той самият седна с гръб към другата стена. После поръча на турски два адана кебапа, две бири и салата.

— Надявам се, че харесваш пикантната храна — попита Гейбъл. — Тази малка дупка се слави с най-добрата турска кухня в града. Тук има много имигранти от Турция. — Гейбъл погледна към кухнята, после се наведе напред. — Заковах Тарик преди около година като поддържащ агент, нали знаеш, да взима пощата, да плаща наема за тайни квартири, да си държи ухото до земята. Неколкостотин на месец и той е щастлив. Ако имаме нужда, можем да черпим информация от тяхната общност в Хелзинки. — Гейбъл се изпъна, когато храната дойде, два дълги кебапа, наръсени с червен пипер, изпечени до тъмнокафяво. Отдолу имаше голяма плоска питка, намазана със стопено масло. От едната страна на чинията имаше купчинка със салата от суров лук, подправен с тъмночервен сумак[23] и лимон. Тарик тропна две изпотени бутилки бира, измърмори „афиет олсун“ — да ви е сладко — и се оттегли.

Гейбъл започна да нагъва още преди Нейт да хване вилицата си. Той поглъщаше лакомо храната, като същевременно говореше и размахваше големите си лапи из въздуха.

— Не е зле, а? — каза той за кебапа с пълна уста. Надигна бирата си и изгълта половината шише. Челюстите му се вкопчваха в храната като газела, минаваща надолу по хранопровода на крокодил. Без предисловие или притеснение той попита Нейт какво, по дяволите, се е случило в Москва между него и онзи задник Гондорф.

Нейт почувства как тревогите му отново пламват и съкрушено му обясни накратко, с няколко изречения.

Гейбъл насочи вилицата си към него.

— Слушай, запомни две неща за този шибан бизнес. Никога няма да израснеш като оперативен работник, ако не се провалиш, и то здравата, поне веднъж. И ще бъдеш преценяван по постиженията ти, по резултатите, които реализираш, и по това как предпазваш агентите си. Нищо друго няма значение. — Другата половина от бутилката изчезна и Гейбъл си поръча втора. — О, има и още нещо — каза той. — Гондорф е надут малоумник. Не се притеснявай за него.

Гейбъл свърши порцията си, преди Нейт да е изял и половината от своята.

— Ти провалял ли си се някога в кариерата си? — попита го Нейт.

— Майтапиш ли се? — каза Гейбъл, облягайки се назад в стола си. — Толкова често съм бил в лайната, че си бях наел горния етаж на кенефите. По този начин се озовах и тук. След последния разбит влак Форсайт ми спаси задника.