Червената лястовица [bg]

Нейт Наш пристигна на летището в Хелзинки след двучасов полет. Модерната аерогара беше блестяща и добре осветена. Също както в „Шереметиево“, и тук имаше светещи реклами на парфюми, часовници и екскурзии. Магазини, заредени с дамско бельо, с деликатеси и списания, се простираха чак до терминала. Но тук липсваше застоялата миризма на сготвено зеле, на розова есенция и мокра влажна вълна. Вместо това се усещаше, че някъде пекат канелени пръчици. Нейт си взе единствения куфар, мина през митническата проверка и се насочи към стоянката за таксита отвън, но не забеляза ниския мъж в простичък тъмен костюм, който го наблюдаваше в залата за пристигащи пътници. Този човек каза нещо кратко в телефонната си слушалка и се извърна. След тридесет минути, на деветстотин километра на изток, Ваня Егоров вече знаеше, че Наш е пристигнал във Финландия. Играта можеше да започне.

На следващата сутрин Нейт отиде в кабинета на Том Форсайт, шефа на бюрото в Хелзинки. Помещението беше малко, но удобно, с един-единствен морски пейзаж, висящ над бюрото му, и малък диван на отсрещната стена. Снимка в рамка на платноход в гладък като стъкло океан стоеше на масичка до дивана, а до нея имаше още една снимка в рамка, на която очевидно младият Форсайт беше на руля. Върху единствения прозорец имаше спуснати транспаранти.

Форсайт беше висок и слаб, в края на четиридесетте, с оредяваща посивяла коса и твърда брадичка. Напрегнати кафяви очи гледаха към Нейт над стъклените лунички на очилата му. Форсайт се усмихна, хвърли сноп документи в чекмеджето и излезе иззад бюрото, за да му стисне ръката. Ръкостискането му беше здраво и сдържано.

— Нейт Наш — каза той с мек глас. — Добре дошъл в отдела. — Той му даде знак с ръка да седне на кожения стол пред бюрото.

— Благодаря ви.

— В апартамент ли си? Къде те настани посолството? — попита Форсайт.

Жилищният отдел на посолството тази сутрин го бе разквартирувал в удобен двустаен апартамент в Круунунхака. Нейт бе останал очарован, когато отвори двойните врата на малкия балкон с гледка към яхтеното пристанище, фериботния терминал и морето отзад, и го каза на Форсайт.

— Районът е хубав, а и бързо ще стигаш пеша до работата — каза Форсайт. — Бих искал да направим едно кратко съвещание, ти, аз и Марти Гейбъл, за да придобием представа с какво да се захванем. — Гейбъл беше заместник-шеф на бюрото, с когото Нейт все още не се бе срещнал. — Имаме няколко добри разработки, но има още какво да се направи.

— Забрави за вътрешни мишени, финландците са ни съюзници и с тях всичко е наред — продължи Форсайт. — Марти и аз сме свръзката, така че не трябва да се тревожиш за вътрешното обслужване. Ще минем през всички едностранни възможности, които разработваме.

Обичайните араби — „Хизбула“, „Хамас“, палестинци, — всички си имат представители в града. Може би ще е хитър ход да се доближим до тях, затова помисли за вербуване на агенти. Иранци, сирийци, китайци. Малки посолства. Те се чувстват в безопасност тук, в неутрална Скандинавия. Персийците може би търсят ембаргово оборудване. Провери ги по цялата верига — каза Форсайт, накланяйки се назад в стола си.

— Искам да се захвана за нещо по-голямо — каза Нейт. — Трябва да направя сериозен удар след това, което ми се случи в Москва.