Нашите предци [bg]

— Татко, този, за когото сега говорехте, е досущ като Нефелния, но негова противоположност, както телесно, така и душевно: толкова състрадателен, колкото другият е коравосърдечен. Дали не е той гостът, предречен от вашите думи?

— Всеки пътник по всеки път би могъл да бъде този наш посетител — казал Езекиил. — Значи, той също.

— Тогава всички се надяваме да е той — отговорили хугенотите.

Съпругата на Езекиил пристъпила в средата с устремен напред поглед — тикала количка с окършени лозови клончета.

— Ние винаги се надяваме на хубавото — рекла, — но дори оня, който докуцука навръх нашия хълм, да е просто някой осакатен от войната клетник, все едно дали добър или лош по душа, наш ежедневен дълг си остава да постъпваме справедливо и да работим земята си.

— То се знае — отвърнали хугенотите, — кой казва обратното?

— Хубаво, щом всички сме съгласни — добавила жената, — можем да се върнем към мотиките и вилите.

— Глад и мор! — избухнал Езекиил. — Кой ви каза да спрете да копаете?

Хугенотите се разпръснали между редовете, за да си вземат захвърлените по браздите сечива, но в този момент Исав, който — като видял, че баща му се разсейва — се бил качил на смокинята да изяде ранните плодове, извикал:

— Вижте долу! Кой се задава на муле?

Действително едно муле топуркало нагоре по баира с половин мъж, завързан на самара. Това бил Добряка. Бил купил старото, охлузено добиче, когато стопаните му се канели да го удавят във вира, понеже било толкова дръгливо, че не ставало дори и за кланицата.

„Аз бездруго тежа наполовина — си помислил, — старото муле все някак ще ме издържи. А като се сдобия с ездитно животно, ще мога да стигам и по-надалеч, за да помагам на хората.“ И така, за първия си поход избрал хугенотите.

Хугенотите го посрещнали в строй, мирно, с псалм на уста. След това старият се приближил до него и го приветствал като роден брат. Добряка слязъл от мулето и тържествено отвърнал на поздравите, целунал ръка на скованата и свъсена жена на Езекиил, осведомил се за здравето на всички, посегнал да погали четинестата глава на Исав, който отскочил, поинтересувал се от проблемите на всекиго поотделно, помолил да му разкажат как са ги преследвали и се обаждал ту трогнат, ту възмутен, докато слушал. Естествено, обсъдили цялата история, но без да зачекват религиозния спор в дъното й — просто като поредица от неволи, за които е виновна човешката лошотия като такава. Медардо не зачекнал обстоятелството, че гоненията идели от онази част на църквата, към която той принадлежи, а хугенотите от своя страна не се наели да бранят своята вяра, донякъде от страх да не сбъркат нещо в теологическата постановка. Така в крайна сметка минали на отвлечени добронамерени приказки и единодушно отхвърлили всяко насилие и всяка крайност. Били на едно мнение, но помежду им навявал хлад.