Нашите предци [bg]

Пристигнах запъхтян при потока, но вуйчо вече го нямаше. Огледах навсякъде — беше изчезнал с подутата си, отровена ръка.

Надвечер още обикалях сред маслините. И изведнъж го видях, загърнат в черната си пелерина, изправен върху едно възвишение и облегнат на ствола на едно дърво. Беше с гръб към мен и гледаше към морето. Почувствах, че отново ме обзема страх, и едва-едва, с тъничко гласче, успях да се обадя:

— Вуйчо, ето я тревата за ухапването…

Половината лице се обърна към мен светкавично, изкривено от свирепа гримаса.

— Каква трева, какво ухапване? — изкряска.

— Ами целебната билка… — рекох. Милото изражение отпреди малко беше изчезнало, явно е бил някакъв момент… от който сега нещо сякаш отново се връщаше, някаква натегната усмивка, но не, ясно се виждаше, че е преструвка.

— Аха… браво… сложи я в хралупата на оня дънер… аз по-късно ще я взема… — отвърна.

Послушно пъхнах ръката си в хралупата. А там имаше гнездо на оси. Всички литнаха срещу мене. Търтих да бягам, преследван от рояка, и се хвърлих в потока. Известно време плувах под водата и успях да се отърва от рояка. Като подадох глава, чух мрачния смях на виконта, който се отдалечаваше.

За пореден път беше успял да ни измами. Така или иначе, много неща ми оставаха неясни, затова отидох при доктор Трелони да му разкажа. Англичанинът беше в своята гробарска къщурка, на светлината на една малка лампа, сведен над труд по човешка анатомия, което си беше доста странно.

— Докторе — попитах, — случва ли се на някого, ухапан от червен паяк, да му се размине без последици?

— Червен паяк ли каза? — сепна се докторът. — Кого още е ухапал червеният паяк?

— Вуйчо ми, виконта — казах. — Но аз тъкмо му донесох билката на Себастиана и той от добър, какъвто изглеждаше, пак стана лош и отказа моята помощ

— Преди малко дадох лек на виконта срещу ухапване от червен паяк по ръката — каза Трелони.

— Кажете, докторе, добър или лош ви се стори?

Тогава докторът ми разказа какво се е случило.

След като аз бях оставил виконта проснат на тревата с подпухнала ръка, оттам минал доктор Трелони. Забелязал го и както обикновено, погнат от страх, опитал да се скрие сред дърветата. Но Медардо чул стъпките, надигнал се и извикал:

— Хей, кой е там?

Англичанинът си помислил: „Ако открие, че съм аз и се крия, кой знае какво ми се пише!“, и побягнал, за да не бъде разпознат. Ала се спънал и паднал във вира. Въпреки че бе изкарал живота си по корабите, доктор Трелони не знаеше да плува, та взел да пляска с ръце из водата и да вика за помощ. Тогава виконтът рекъл:

— Чакайте малко — отишъл на брега, слязъл във водата, вкопчен с оболялата ръка за един щръкнал корен на дърво, и се протегнал, та докторът да се хване за стъпалото му. И нали беше длъгнест и гърчав, проточил се като въже, по което Трелони да стигне до брега.

Като се измъкнали и двамата, докторът запелтечил:

— Оу, оу, милорд… благодаря, наистина, милорд… как мога да… — и му кихнал в лицето, защото междувременно успял да настине.