Нашите предци [bg]

В същото време обаче появите на полузагърнатия в черната пелерина виконт вещаеха и трагични събития: деца изчезваха и биваха открити по-късно захвърлени в пещери, зазидани с камъни; свлачища от дървени и скални късове се изсипваха върху старици; едва съзрели тикви се търкаляха разпарчетосани ей така, от обикновена злоба.

Арбалетът на виконта отдавна вече стреляше единствено по лястовици, но така, че вместо да ги убие, да ги рани и осакати. Ала в небето вече почваха да се виждат и лястовици с крачета в бинтове или шини от клечки, с подлепени и превързани крилца — имаше цяло ято от накичени по тоя начин птички, които предпазливо летяха заедно, като току-що изписани от някоя птича болница, и колкото и да е невероятно, се разправяше, че техният благодетел е пак Медардо.

Веднъж буря застигнала в далечно усойно място Памела, козичката и патицата. Девойката се сетила за една пещера наблизо, макар и малка, едва плитка ниша в скалата, та се отправила натам. Видяла, че отвън се подава износен, кърпен чорап, а вътре се било свило половин тяло, загърнато в черна пелерина. Понечила да избяга, но виконтът вече я бил забелязал и докато излизал под проливния дъжд, казал:

— Скрий се тук, момиче, ела.

— Друг път ще се скрия — отвърнала Памела. — Там едвам се побира един човек, нали ще ме смачкате.

— Не бой се — казал виконтът. — Аз ще остана отвън, а ти спокойно можеш да се разположиш на завет с козата и патицата.

— На козата и патицата нищо им няма от малко водица.

— Ще видиш, че и тях ще опазим.

Памела, до която били стигнали слуховете за странните пристъпи на добрина у виконта, си рекла: „Я да видим!“, и се мушнала в пещерата, плътно сгушена до двете животинки. Виконтът останал прав отпред и вдигнал пелерината си като сенник, та да не се намокрят дори патицата и козата. Памела погледнала ръката, с която държал пелерината, замислила се, взела да разглежда собствените си ръце, сравнила ги една с друга и избухнала в буен смях.

— Радвам се, че ти е весело, девойко — казал виконтът, — но защо се смееш, ако мога да попитам?

— Смея се, защото разгадах нещото, дето ще побърка от мислене моите съселяни.

— Какво е то?

— Защо сте ту добър, ту лош. Сега всичко си дойде по местата.

— Как така?

— Открих, че сте другата половина. Виконтът, който живее в замъка, оня лошият, е едната. А вие — другата, дето я смятахме за безследно изчезнала във войната, но в крайна сметка се е върнала. Добрата половина.

— Много мило. Благодаря.

— О, просто е така, не се опитвам да ви лаская.

Ето, прочее, историята на Медардо такава, каквато Памела я научила онази вечер. Топовното гюлле всъщност не взривило част от тялото му, а просто го разцепило на две — едната половина от виконта била намерена от армейските събирачи на ранени, а другата останала затрупана под грамада от християнски и турски останки, затова не я видели. Посред нощ през бойното поле минали двама отшелници — незнайно дали от правата вяра или пък обикновени баячи, — които, както се случва с някои хора на война, от немай къде били заживели в пустите земи между двата лагера и може би, както се предполагаше по-късно, опитали да прегърнат едновременно християнската Троица и Мохамедовия Аллах. Каквато и да била чудатата им религия обаче, като открили половината тяло на Медардо, отшелниците го занесли в своята пещера и там, със собственоръчно приготвени балсами и мазила, го излекували и спасили. Веднага щом се посъвзел, раненият се сбогувал с благодетелите си и куцук-куцук с патерицата с месеци и години избродил християнските краища, за да се върне в своя замък, като навсякъде по пътя смайвал хората с благородните си постъпки.