Тебеширения човек [bg]

Усмихвам се. Клои винаги успява да ме накара да се усмихна. Тази вечер тя изглежда много… красива не е точната дума. Просто изглежда като себе си. Тъмната й коса е вързана на две опашчици. Носи черен суитшърт с образа на Джак Скелингтън, розов минижуп върху черен клин и кубинки с разноцветни връзки. Много жени биха изглеждали абсурдно в този вид, но на нея й отива.

Тя отива до хладилника и си взема бутилка бира.

− Ще излизаш ли тази вечер? — питам.

− Не, но не се притеснявай. Ще се покрия някъде, докато приятелят ти е тук.

− Можеш да ни правиш компания.

− Не, няма проблем. Ще съм като петото колело на каруцата, докато вие двамата си припомняте старите времена.

− Добре тогава.

Всъщност така наистина е по-добре. Колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че Клои няма какво да прави край нас. Не съм сигурен какво е подочула за Мики и нашите отминали преживелици, но темата беше широко отразена в пресата навремето. В нея имаше всичко, с което едно престъпление може да пробуди хорския интерес. Странният главен герой, страховитите тебеширени човечета и зловещото убийство. Ние бяхме оставили своята следа в историята. Малка следа под формата на тебеширено човече, казвам си горчиво. Разбира се, с времето фактите бяха разкрасени, а истината — разръфана по краищата. Историята в крайна сметка винаги е разказ, съставян по думите на оцелелите.

Клои отпива от бутилката.

− Ще съм горе в стаята си, ако ти дотрябвам.

− Да ти оставя ли от спагетите?

− Не, изяжте си ги. Аз обядвах късно.

− Твоя воля — гледам я изчаквателно.

− Добре де, остави ми малко. Може пък да ми пристърже стомахът.

Клои поглъща невероятни количества храна за момиче, способно да се скрие напълно зад уличен стълб. Също така го прави, когато й скимне. Често съм я заварвал в кухнята в малките часове да се тъпче със сандвичи, палачинки, а веднъж дори с яйца с бекон. Но пък от друга страна, аз страдам от безсъние с редки пристъпи на сомнамбулизъм, така че нямам право да съдя другите за странните им нощни навици.

На вратата тя поспира и прави загрижена физиономия.

− Сериозно, ако ти стане много досадно, мога да ти звънна на мобилния. Нали се сещаш, уж че е изникнало нещо спешно.

Вторачвам се в нея.

− Това е вечеря със стар приятел, а не среща по обява за запознанства.

− Да, но тъкмо стар е ключовата дума. Не сте се виждали с този човек от десетилетия.

− Благодаря, задето ми припомняш колко съм стар.

− Мисълта ми е, че не сте поддържали никаква връзка помежду си. Ами ако се окаже, че нямате тема за разговор?

− След толкова години все ще имаме какво да споделим.

− Ако толкова си е струвало да го споделяте, сте щели да го направите и досега, нали?

Усещам накъде бие и започвам да се чувствам неловко.

− И ти самият навярно се чудиш — продължава тя. — Защо точно сега? Защо изведнъж му е хрумнало да те посети? Трябва да има някаква причина.

Пресягам се към чашата вино, която съм си налял да дегустирам, докато готвя, и изливам половината в гърлото си.