Warcraft - Денят на Дракона

— Скоро ще трябва да вдигнем лагер — обяви лорд Сентур след малко. Той огледа сгъстяващата се гора. — Не че очаквам някакви неприятности, но не би имало смисъл да се лутаме из мрака, при вероятността да се спънем в плячката си, без да я забележим.

Зрението й бе далеч по-добро от това на нейните спътници и Верееса се зачуди дали да не продължи сама, но се отказа. Ако Рицарите на сребърната ръка откриеха Ронин в нейно отсъствие, магьосникът нямаше никакъв шанс да оживее.

Те пояздиха още малко, но не откриха нищо. Слънцето се скри зад хоризонта и единствено здрачът осветяваше пътя им. Макар и с неохота Дънкан изпълни обещанието си, обяви край на издирването за деня и заповяда на своите рицари да издигнат лагер. Верееса слезе от коня си, но очите й продължаваха да оглеждат околностите, надявайки се, че огненокосият магьосник ще се появи от само себе си.

— Със сигурност го няма наблизо, лейди Верееса.

Тя вдигна поглед към главния паладин, единствения по-висок от нея човек в спасителния отряд.

— Не мога да се откажа от търсенето, милорд.

— Ще открием негодника, и то съвсем скоро.

— Първо, трябва да изслушаме неговата версия, лорд Сентур. Смятам, че това би било справедливо.

Обвитата в броня фигура сви рамене, сякаш за него нямаше значение какво ще правят.

— Разбира се, че ще му бъде даден шанс да поиска покаяние.

След което щяха да оковат Ронин във вериги или да го екзекутират намясто. Рицарите на сребърната ръка може и да бяха свят орден, но също така бяха известни с бързината си при раздаване на справедливост.

Верееса се извини на главния паладин и се оттегли встрани, защото подозираше, че проточването на този разговор ще го ядоса допълнително. Тя отведе коня си до едно дърво в покрайнините на бивака, след което се шмугна в гората. Зад гърба й звуците от лагера затихнаха, докато елфата се движеше из привичната й обстановка. Тя отново изпита изкушение да продължи самостоятелно издирването. За нея бе изключително лесно да се движи необезпокоявана между дърветата и да открива просеки и места сред гъстата зеленина, където би могъл да се крие някой труп.

„Верееса, вечно си нетърпелива да се втурнеш през глава, да свършиш нещата по собствения си неповторим начин“ — бе казал първият й наставник скоро след постъпването й в специалната програма за обучение на рейнджъри. Само най-добрите бяха приемани в техните редове. „С такова нетърпение спокойно можеше да се родиш и човек. Продължавай в същия дух и няма да се задържиш дълго сред рейнджърите…“

Но въпреки скептицизма на учителите й Верееса бе възтържествувала и се бе издигнала до висотата на най-добрите сред избраните. И сега не можеше да изневери на обучението си и да постъпи безразсъдно.

Обещавайки си, че ще се завърне при другите след няколко минути на почивка в гората, среброкосият рейнджър се облегна на едно от дърветата и въздъхна. Получила бе толкова проста задача, а дотук се бе провалила неведнъж, а два пъти. Ако не успееха да открият Ронин, тя трябваше да измисли какво да каже на своите господари, че и на Кирин Тор. Нищо от това не беше по нейна вина, но…