Warcraft - Денят на Дракона
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: World of Warcraft. Трилогия Войны Древних #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Денят на Дракона». Краткое содержание книги:
Ронин продължи с историята си, като разказа как бе потърсил измамната сигурност на кулата, която се бе срутила след неговото влизане. Тук се поколеба, знаейки със сигурност, че Сентур ще сметне следващите му думи най-малкото за съмнителни.
— И после… нещо… ме сграбчи, милорд. Не зная какво беше, но ме вдигна като играчка и ме отнесе далеч от разрушенията. За нещастие не можех да дишам, защото ме бе стиснало твърде здраво, а следващия път, когато отворих очи… — Магьосникът погледна към Верееса. — … видях нейното лице.
Дънкан изчака да чуе още нещо, но когато стана ясно, че очакванията му са напразни, той удари с ръка по бронираното си коляно и изрева:
— Това ли беше? Това ли е всичко, което знаеш?
— Всичко.
— В името на Алонс Фейол! — озъби се паладинът, призовавайки основателя на светия орден. — Ти не ни каза нищо ценно! Ако дори за момент бях знаел… — Едва забележимото движение на Верееса го накара да спре за секунда. — Но аз вече дадох дума и получих думата на друг. Ще остана верен на своето решение. — Той се изправи, очевидно нежелаещ да остава повече в компанията на магьосника. — Намираме се на пътя за Хасик. Не виждам причина да не продължим възможно най-бързо и да те закараме до твоя кораб. Нека се оправят с теб, както сметнат за подходящо! Тръгваме след един час. Приготви се, магьоснико!
С тези думи Дънкан Сентур се обърна и се отдалечи, а верните му рицари го последваха по петите. Ронин остана насаме с рейнджъра.
— Ще бъдеш ли достатъчно възстановен, за да яздиш? — Очите й се впиха в неговите.
— Като изключим умората и няколкото натъртвания, може да се каже, че съм невредим. — Ронин осъзна, че думите му са прозвучали по-остро, отколкото бе искал. — Съжалявам. Да, ще бъда в състояние да яздя. Ще направя всичко необходимо да стигна до пристанището навреме.
— Ще приготвя животните. Дънкан взе един резервен кон, в случай че те открием. Ще се погрижа да те чака, когато си готов.
Докато рейнджърът се обръщаше, едно непривично чувство се появи у изморения заклинател.
— Благодаря ти, Верееса Уиндрънър.
Верееса му хвърли поглед през рамо.
— Да се грижа за конете е част от задълженията ми на водач.
— Всъщност ти благодаря, че ме защити по време на това, което заплашваше да се превърне в инквизиция.
— Това също е част от задълженията ми. Дала съм клетва пред своите господари, че ще стигнеш невредим до крайната си цел. Въпреки тези й думи ъгълчетата на устните й потрепнаха за момент нагоре в скрит намек за усмивка. — Най-добре се пригответе, господарю Ронин. Ездата няма да бъде разходка. Имаме много за наваксване.
След нейното отдалечаване, Ронин остана загледан в догарящия лагерен огън, обмисляйки всичко, което се бе случило. Верееса дори не подозираше колко близо бе до истината. Пътуването до Хасик нямаше да бъде следобедна разходка, и то не само защото бяха притиснати от времето. Той не бе споделил всичко с тях, дори с елфата. Вярно, че не бе скрил нищо от преживяванията си, но не им бе казал някои от заключенията си. Не изпитваше никаква вина по отношение на паладините, но всеотдайността на Верееса към тяхното пътуване и неговата безопасност предизвикваше известни угризения в него.
Ронин не знаеше кой бе взривил укреплението. Гоблините, най-вероятно. Това не бе негова грижа. Притесняваше го това, което набързо бе прескочил. Когато бе разказал как е бил отнесен далеч от падащата кула, той не им бе споменал за усещането си, че е бил хванат от гигантска ръка. Най-вероятно нямаше да му повярват, а що се отнасяше до Сентур, той би го изтъкнал като доказателство за общуването му с демони.
Една гигантска ръка наистина бе спасила Ронин, но тя не бе човешка. Дори за кратките секунди, през които бе в съзнание, той бе успял да разпознае люспестата кожа и острите, закривени нокти, по-дълги от целия му ръст.
Един дракон бе спасил магьосника от неизбежната смърт… а Ронин нямаше представа защо.
Шест
— Къде е той? Нямам време да се разхождам из тези запуснати зали!
Сякаш за хиляден път крал Теренас преброи до десет, преди да отговори на последното избухване на Ген Греймейн:
— Лорд Престор ще бъде тук съвсем скоро, Ген. Знаеш, че той иска да събере всички ни за разрешаването на този проблем.
— Не знам нищо такова — измърмори грамадният мъж в черно-сини доспехи. Ген Греймейн напомняше на краля за мечка, която макар и нескопосно се е научила да се облича. Той изглеждаше така, сякаш ще спука бронята си по спойките, и ако владетелят на Гилнеас пресушеше още една кана от качественото пиво или погълнеше още един от лордеронските сладкиши, приготвени в изобилни количества от готвачите на Теренас, можеше да се случи точно това.