Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Ти така си приказваш, ама не знаеш кво е! — каза Цачи.
— Ей, аз знам едно: люби и обичай, иначе лошо! Прав ли съм Васко?
Васил се съгласи с усмивка. Излишно бе да обяснява колко невъзможно е това спрямо Милèва. Линдро сигурно щеше да намери общ език с нея, но той никога.
След малко се надигна да си върви:
— Трябва да занеса един часовник на бай Пано.
— Ами, той ще мине със сигурност от тук, донеси часовника и го изчакай.
— Не, не, ей го къде! Ще взема и малкия с мене. Стига е стоял до фустата на баба си.
Мъжът си отиде, а Цачи и Линдро останаха в очакване на друг. До тогава щяха да играят на табла.
Часовникът
Докато Мишо свиреше на горния етаж, майка му и баба му седяха в беседката на двора и водеха дълго назряващ разговор. Елена с право подозираше, че майка й ще се оправдава и ще хвърли цялата вина на мъжа й, а Милèва искаше да извади най-после на яве всичките му грехове.
— Не може повече така! Трябва да му кажеш да си седи в къщи и да не хойка насам-натам. Мъж тръгне ли така…
— Майко, това не е твоя работа!
— Как да не е? Аз за какво съм?
— Ние си имаме свой живот и моля ти се…
— Ваш, но сте в моя дом!
— Да излезем на квартира тогава?
— Ако искате да ви се смее градът!
— Какво ти пречи Васил? Не пие, не пуши, ходи на работа.
— Ама много гледа по жени. Хората говорят!
— Кой говори?
— Всички: Фанка, Толя, даже и французойката Полèт ме поздравява по-особено.
— Това са глупости. Полèт едва говори български.
Разговорът се задълбочаваше, а лекият ветрец откъм Дунава се усилваше и все по-осезаемо разклащаше листата на лозата, обгърнала половината беседка. Старата гижа, посадена още от покойния Михаил Казанджиев, бе станала дебела колкото човешка ръка и закриваше гледката към външната врата. Това пречеше на Милèва да вижда кой влиза в двора. Многократно бе казвала на дъщеря си да каже на мъжа й да я окастри, за да се отвори пространство и гледка, но Васил и пръста си не помръдваше. На него му харесваше тази интимност на беседката и изобщо не го беше грижа кой идва. Знаеше, че освен него и съпругата му в тях влизаха много малко хора.
— Тя може да не знае български, но усеща. Да му кажеш, че ще станете за срамота!
В тоя миг от къщата излезе Мишо. Увлечени, жените не го чуха и той инстинктивно се спря, за да разбере какво си говорят. Мислеше си, че все още не му се е разминало.
— Избий си от главата всякакви глупости, че ти ще станеш за смях. Ревнуваш го повече от мене, а това не е нормално!
— Не го ревнувам, а искам да те предпазя.
Мишо не схващаше за кого говорят, но смътно усещаше, че не е за него. Щеше още да подслушва, но майка му го видя и стана:
— Мишо, свърши ли?
И тъкмо да й отговори, външната врата се отвори и в двора влезе баща му. Мишо се затича към него да го посрещне — несъзнателно, но радостно като никога. Правеше го за пръв път. Васил го вдигна на ръце, щастлив и горд, докато жена му Елена ги гледаше радостна отстрани, готова да му прости всяка изневяра. Тя знаеше, че съпругът й е желан мъж, но не искаше да повярва, че е възможно друга жена да го прегръща и дели с нея. С това нищо нямаше да спечели, затова намираше подозренията на майка й за неприлични.
— Ще отидем с Мишо да оставим часовника на бай Пано — каза след малко Васил и двамата със сина си тръгнаха по улицата.
Елена ги проследи чак до Главната как бавно се отдалечават, хванати ръка за ръка като скитника Чарли и малкото бездомно хлапе от едноименния филм. След това жената се прибра, преоблече се и легна в сумрака на старата спалня, плътно запердена заради палещото слънце. Отпускаше се, забравяща за глупостите на майка си, която едва ли не ръмжеше вече от злоба в беседката. След малко Елена усети силна възбуда и съжали, че мъжът й не бе до нея. До довечера щеше да потърпи.
— Здрасти, бай Пано!
— О, Василе, здравей! Как си юнак, искаш ли едно лукче?
Панайот Симов Василев, както бе пълното име на злощастния бай Пано, бе куц и носеше изкуствен ляв крак от коляното надолу. Когато стоеше прав и с панталон, не му личеше, но тръгнеше ли — веднага ставаше ясно каква е работата. Мишо не знаеше това, виждаше само, че съседът им куца, а когато разбра от Митето, че кракът на горкия човечец е отрязан, той едва не изпищя от страх.
— Нося ти един стенен часовник да го видиш, че не ще да работи — каза баща му и извади от чантата внушителния махагонов часовник с вратичка, прозорче и месингово махало, който висеше в коридора и нерядко плашеше Мишо с камбанения си и вечно неочакван звън.