Господарят на светлината [bg]

— Боже! — възкликна Сам.

— Богове — поправи го Ян. — Винаги са ги смятали за богове — с техните Атрибути и с техния Облик, но сега превърнаха всичко това в нещо ужасно официално. И всеки един от Първите, дръзнал да стъпи в Храма за телопренасяне, сега е изправен пред дилемата — или незабавно обожествяване, или изгаряне на кладата. За кога ти назначиха среща? — приключи той.

— Утре, — отвърна Сам, — утре следобед… а ти защо още бродиш по тези места, щом нямаш нито ореол, нито дори торба с гръмотевици?

— Така ме посъветваха някои мои приятели — че е по-добре да изживея кротко оставащите ми дни, отколкото да се подложа на психотест. Приех с разтворени обятия този мъдър съвет и ето че сега поправям платна и от време на време вдигам врява в местната кръчма. В противен случай, — той вдигна мазолестата си ръка и щракна с пръсти, — ме чака или някое пълно с метастази тяло, или скучното съществувание на скопен бик… или…

— Куче? — вметна Сам.

— Точно така — съгласи се Ян.

Ян предпочете да наруши възцарилата се тишина с плискането на вино в неизмитите чаши.

— Благодаря.

— За неизгасващия огън в пъклото — Ян остави бутилката до себе си.

— Не знам как ще ми понесе на празен стомах… сам ли го направи?

— Ъхъ. Имам още в другата стая.

— Моите поздравления. Дори и да имам някаква лоша карма, сигурно вече се е разтворила в алкохола.

— Определението „лоша карма“ важи за всичко, което не се нрави на нашите приятели.

— Какво те кара да мислиш, че и ти носиш подобна тежест?

— Исках да продам някои машини на потомците ни по тези места. И за това изядох доста пердах в Съвета. Публично се покаях и оттогава заживях с надеждата, че всичко ще бъде забравено. Но акселеризмът сега е толкова далечен, че едва ли ще видя възраждането му, поне докато съм жив. Жалко. А как бих искал да изляза в открито море и да поема към нови хоризонти. Или да се издигна с кораба…

— Но нима този психотест е толкова чувствителен, че може да долови дори толкова дребно нещо като склонността към акселеризъм?

— Психотестът, — отвърна Ян, — е толкова чувствителен, че може да каже какво си закусвал преди единадесет години и дали си се порязал тази сутрин, докато си си тананикал андорския национален химн.

— Но всичко това беше още в експериментален стадий, когато заминавахме — рече Сам. — Двата апарата, които взехме с нас, можеха само да диагностицират състоянието на мозъчните вълни. Кога стана този пробив?

— Чуй ме, братовчеде от дълбоката провинция, — каза Ян. — Спомняш ли си един чипонос сополанко, трето поколение с неясен произход, на име Яма? Непрестанно се вреше из генераторите и все променяше нещо в тях, докато един ден един от тях изгърмя и се наложи да заменят обгорялото му, шестнадесетгодишно тяло, с петдесет годишно? Момчето, което бе побъркано на тема оръжия? Същото, което упойваше всичко, което се движи и го подлагаше на безжалостни дисекции, с което си спечели прозвището „смъртоносеца“?

— Аха, спомням си го. Ами той жив ли е още?

— Може и така да се каже. Сега той е Смъртоносецът — не по прозвище, а по титла. Именно той усъвършенства психотеста преди около четиресет години, но известно време дейкратите пазеха това в дълбока тайна. Чух, че измайсторил и други безценни машинки, които да служат на боговете… като например една механична кобра, която може да регистрира енцефалограми на разстояние до една миля, стига само да се издигне е да разтвори качулката си. Нищо не й струва да открие нужния й човек дори в гъста тълпа, независимо от тялото, което носи в момента. Срещу ухапването й няма известна противоотрова. Четири секунди… не повече. Или Огненосният жезъл, който, казват е изпепелил повърхността на три луни, докато Бог Агни стоял на брега на морето и го размахвал. А неотдавна, доколкото знам, е сътворил реактивен въздухолет специално за бог Шива…