Господарят на светлината [bg]

Три пъти пита принцът за майстора на платна Янага, третият път се спря пред една дребничка на ръст жена, с масивни, мускулести ръце и мустаци над горната устна. Жената плетеше, седнала със скръстени крака, пред входа на нещо, което доскоро вероятно е било конюшня и в момента все още миришеше на такава.

След като го огледа от главата до петите със своите изненадващо нежни и красиви меко-кафяви очи, жената изръмжа няколко кратки напътствия. Следвайки указаната посока, той пое по стръмно извитата стълба покрай стената на една пет етажна сграда и най-накрая застана пред една врата, от която се влизаше в тъмно, влажно помещение.

Принцът влезе в сумрачния тунел и почука — както му бяха казали — на третата врата отляво.

Мъжът, който застана на прага, впери въпросителен поглед в него.

— Да?

— Мога ли да вляза? Въпросът не търпи отлагане…

Мъжът се поколеба за миг, после кимна, обърна се и потъна в тъмнината.

Принцът го последва. Голямо парче от платно бе проснато на пода до стола, на който отново седна мъжът, като махна с ръка на принца да се настани където намери за добре.

Мъжът бе нисък, широкоплещест, със снежнобели коси, зениците на очите му гледаха с помътнелия блясък на начеващата катаракта. Ръцете му бяха загорели от слънцето, с изпъкнали жили и груби, очукани пръсти.

— Да? — повтори той.

— Ян Олвег — рече другият.

Очите на стареца се разшириха за миг, сетне се превърнаха в цепки. Той вдигна ръка, стиснала масивна ножица.

— „Дълъг е пътят до Типерери“ — произнесе принцът.

Мъжът отсреща се опули, после на лицето му се разля усмивка.

— „Ако сърцето ти не е тук“ — отвърна той и остави ножицата на рафта. — Колко време мина оттогава, Сам? — запита той.

— Изгубих броя на годините.

— Аз също. Но трябва да са изминали най-малко четиресет, или четиресет и пет години, откакто за последен път се видяхме с теб.

Сам кимна.

— Просто не знам откъде да започна… — рече мъжът.

— Започни от началото. Защо се наричаш Янага?

— А защо не? Има нещо правдиво в името, а и напълно подхожда на професията ми. Ами ти? Още ли се представяш за принц?

— Аз съм си аз, — отвърна Сам, — а другите все още ме наричат Сидхартха.

Мъжът се изкиска.

— И Обуздателят на демоните — изрецитира той. — Ясно. Предполагам, че след като облеклото ти не подхожда на поста, който заемаш, си излязъл да подушиш обстановката.

Сам кимна.

— И се натъкнах на много непонятни за мен неща.

— Ах — въздъхна Ян. — Ах, как да започна? Как? Ще ти разкажа за себе си, ето как… натрупах прекалено много лоша карма, за да получа право на телопренасяне.

— Какво?

— Лоша карма, ето какво. Старата религия не е просто Религия — тя е показна, със сила насадена и непрестанно демонстрирана религия. Но не си прави от това кой знае какви изводи. Преди десетина-дванадесет години, Съветът издаде указ за задължителен психотест на всички, на които предстои обновяване. Това стана точно след разкола между акселеристите и дейкратите, когато Светата коалиция изхвърли техничарите и се зае да ги преследва. Най-простото разрешение беше да се надживее проблемът. Но тогава управата на Храмовете влезе в съюз с търговците на тела и всички потенциални клиенти задължително се подлагаха на психотестуване. На акселеристите ново тяло се отказваше, или… е… разбираш, нали? Не след дълго акселеристите се брояха на пръстите на ръката. Но това бе само началото. Малко по-късно Божествената партия се досети, че тук се крие разковничето за неограничена власт. И така сканирането на мозъка се превърна в стандартна процедура преди всяко телопренасяне. Търговците на тела станаха Господари на Карма и се сляха с храмовите служители. Прочитат предишния ти живот, измерват тежестта на твоята карма и определят имаш ли право на нов живот и на какъв. Идеален способ за поддържане на кастова система и осигуряване на контрола на дейкратите. Между другото, голяма част от нашите най-стари познати са затънали в тази работа чак до своя ореол.