За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Не от „Песента“, припомни си мрачно, а от американския търговски кораб. Споменът нахлу в съзнанието му с нова болка и той изруга. Само глух грак отекна в ушите му. По дяволите тия проклети американци! Когато разбраха, че нямат избор, освен затвора или бесилката, се опитаха да унищожат кораба и самите себе си. Явно бяха успели да постигнат мъченичеството, за което си бяха мечтали.
Доминик Сен Клер не беше светец, готов да умре напразно за родината си. Никой не обичаше Франция повече от него, но той щеше зле да служи на Наполеон, ако се оставеше да го убият шепа побъркани на тема чест американци. Ако беше заподозрял, че Фицджералд е дал такива заповеди, преди да го заловят, щеше да убие всички на този кораб. Ако…
Нямаше време да мисли с понятия като „ако“. Трябваше да разбере кое е това място и как се беше озовал тук. Сигурно беше английският бряг, защото плаваха близо до тези брегове, в посока към Франция, когато бунтът избухна и го принуди да се приближи към сушата.
Опита се да съсредоточи погледа си, за да превърне мъглата в нещо, което да му даде представа какво се е случило след последния му спомен. Дори и той не беше особено сигурен, но беше ясно, че някой го е донесъл на това място. Колкото и големи да бяха жизнените му сили, което противниците му признаваха, все пак беше наясно докъде стигат възможностите на организма му. В това си явно окаяно състояние не би могъл да се довлече от плажа без чужда помощ.
Едни ръце се показаха от мъглата и го обгърнаха. Състрадателни ръце, които правеха всичко възможно да не го заболи, докато внимателно поставяха студена кърпа на челото му. Той изстена, когато остра болка разтърси като че ли оголените му нерви.
— Кой е?
Стори му се, че гласът му прозвуча така, сякаш някакъв старец върви по паваж, подпирайки се на бастуна си.
Когато не получи отговор, се запита кой от враговете му е оцелял след потъването на кораба. Но пък защо негов враг ще го оставя жив? Може би го е спасил някой англичанин. Мигновено отпъди и тази мисъл. И те бяха негови врагове, също като американците, и щяха да го убият още преди да се беше върнал в съзнание. Тогава кой се грижеше за него? Повтори въпроса си.
— Тихо, Доминик. Не трябва да се напрягаш.
С неверие се вслуша в нежния гърлен глас, който безспорно принадлежеше на жена. На борда на „Република“ имаше само една жена.
— Абигейл?
— Изморяваш се, а трябва да си почиваш. Моля те, стой спокойно.
Недоволството мигновено го овладя, давайки му сили, които не беше очаквал да открие у себе си. Помъчи се да седне, макар че му представляваше огромно усилие дори да държи отворени очите си, пред които не преставаше да се стели мъгла.
— Настоявам веднага да ми кажеш…
— Стой мирно. Имаш рана на главата и не трябва да говориш — нареди тя.
Когато нежните й ръце натиснаха раменете му, за да го задържат на място, Доминик разбра, че няма сили да й се противопостави. С леки движения тя посегна към нещо извън полезрението му.
Доминик се загледа в профила й. Защо се е заела да се грижи за него? Беше го наругала, когато се бе опитвал да я убеди, че и тя го иска толкова много, колкото и той нея. Струваше му се, че би предпочела да го види мъртъв. Но ето че се грижеше за него, вместо да го остави да умре на пясъка.
Не разбра, че е изрекъл името й на глас, докато тя не се обърна, за да го запита шепнешком:
— Какво има, Доминик? Не трябва да говориш.
— Да говоря?
— Англичаните са наблизо.
Ругатня се надигна към устните му. Той изръмжа, но нищо не беше в състояние да усмири яростта му.
— Колко души още има?
— От кораба ли?
— Да!
В сивотата на това, което започваше да разпознава като дъжделиво зазоряване, той видя как Абигейл отмества очи. Към морето, предположи, когато я чу да промърморва:
— Доколкото мога да съдя, ти, аз и Денди сме единствените оцелели от експлозията на „Република“.
Доминик се отпусна отново на земята. Само те двамата и котето. Невероятно! Да не би това момиче да си прави шеги с него. Но лицето й под дрезгавата светлина беше напълно сериозно.
— И никой друг?
— Не и доколкото видях. Враговете ти те превъзхождаха числено, Доминик.
— Винаги е било така.
— Обичаш ли трудните неща?
— Винаги съм ги обичал.
Увивайки се по-плътно в дрехите си, Абигейл изрече:
— Тогава желанието ти се сбъдва, Доминик. Доколкото мога да кажа, ние двамата и котето сме единствените оцелели от „Република“. Никой, който може да ни спаси, не знае, че сме тук. Имаш няколко сериозни изгаряния, не можеш да си служиш с дясната ръка и вероятно единият ти глезен е счупен. Ако тези неблагоприятни перспективи не са ти достатъчни, сигурна съм, че можем да измислим още някоя причина, поради която положението ни е ужасяващо.