За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— Денди — прошепна тя.
Не получи отговор, но видя миниатюрните му отпечатъци в калта под дърветата. Трепна, когато слаба експлозия тласна още отломки към брега. Някоя от бъчвите с барут сигурно е била изхвърлена в морето, преди да избухне.
Тя се сви още повече в сянката, но не можа да се въздържи да не подсмръкне. Без да мърда, зачака някой да последва звука. Тогава разбра, че хората бързат да занесат плячката си в селото, преди дъждът да се е развихрил. Сега и всички, които стигнеха до брега от кораба, щяха да имат шанс да се скрият.
Ами ако само аз, Доминик и Денди сме единствените оцелели?
Въздъхна, не й се искаше да вярва, че е така. Сведе глава над коленете си и изпод вежди се загледа в морето, което сега се чернееше като нощното небе. Толкова много хора умряха. Не беше сигурна поради каква причина.
Вятърът размърда нощницата и я уви около краката й. Когато поривът му се усили, тя се сви под клоните и ги придърпа по-близо до себе си и до Доминик. Котето се плъзна при нея и се сви в скута й, за да се опази от бурята.
Доминик изстена.
— Буден ли си? — прошепна тя.
Никакъв отговор. Абигейл откъсна още една ивица от ризата му и я уви около главата му. Първата беше вече цялата пропита с кръв. Не знаеше колко кръв е изгубил, но се съмняваше, че ще оживее, ако продължава да кърви все така силно.
— Моля те, събуди се — прошепна отново.
Светкавица озари небето. Абигейл изстена, скри лице в шепите си и се сгуши до него.
Когато Денди се сви на кълбо на гърдите й, тя го обгърна с две ръце. Колко искаше някой да прегърне и нея.
— Моля те, събуди се, Доминик — прошепна отново, този път още по-отчаяна.
Защо не отваря очи? Гръмотевиците бяха толкова силни, че биха събудили и мъртвец. Ужасена погледна към брега.
Вълните, които допреди малко се бяха разбивали леко в пясъка, сега налитаха ожесточено. Тя не знаеше какво ще стане с непогребаните трупове. Замоли се да не се надигнат и да вземат да я преследват. Затвори очи, представяйки си как мъжът с разкъсаното лице тръгва по пясъка.
Трепна от шума на листата над главата й, но това беше само дъждът. Плахият й смях изпълни импровизирания подслон. Най-лошото щеше скоро да отмине. Беше оцеляла!
Една капка тупна на главата й и прекъсна ликуващите мисли. Когато Абигейл вдигна глава, на носа й тупна още една. Тя погледна към Доминик. Дъждът нямаше никаква милост към безпомощното му състояние. Тя се озърна и отскубна няколко стръка папрат. Разпери ги над лицето му като чадър.
Сви колене към гърдите си и облегна ръката си на тях.
Намръщи се, когато се размърда и лакътят и се удари в нещо твърдо. Напипа пистолета. О, небеса! Беше го забравила, докато спасяваше Доминик и се бореше с бурята.
— Продължаваш да ми създаваш затруднения, Доминик — изрече тя, макар че той не можеше да я чуе. — Но когато се събудиш, ще бъде различно. Обещавам ти. Вече не съм твоя пленничка. — Пак се засмя, прокарвайки пръст по дулото на пистолета. — Ти ще бъдеш мой пленник.
6
Първата мисъл на Доминик Сен Клер, когато си възвърна сетивата след безкрайна вечност от мрак, беше една ругатня, която не излезе от устата му. Проряза го остра болка. Не беше сигурен дали е ранен, защото агонията му беше силна и неотслабваща. Всяко късче от тялото го болеше непоносимо. Всичко започваше от главата и се разливаше навсякъде из него. Дясната му ръка гореше в огън, десният глезен болезнено туптеше.
Изруга, макар и този път от устата му да не излезе никакъв звук. Последния път, когато бе изпитал подобна болка, беше, когато двамата с тогавашния му партньор Ивън Съмърсет едва не бяха умрели, изнасяйки тайно една ранно ренесансова картина от Флоренция. Докато се възстановяваше цял месец, единствената му утеха беше, че онзи, който ги преследваше, бе сполетян от по-лоша участ.
Да не са ги нападнали пак? Отпъди тази мисъл. Той и Ивън се бяха разделили преди няколко години, след като не се разбраха за една комисиона за открадването на друга картина. Ивън го предупреждаваше, че цялата работа е клопка, и точно така излезе. Доминик беше избягал — жив и заедно с екипажа си, — но корабът му потъна. Отчаянието му от загубата на кораба се уталожи, когато получи „Песента на морето“, след като обеща да служи на Наполеон като капер край английските брегове.
Това беше толкова интересно, както да се пренасят контрабанда произведения на изкуството. Но той беше положил клетва да служи на Наполеон и нямаше да я наруши заради нищо и заради никого, нито дори за да се спаси от тази скука.
Когато отвори очи, Доминик се взря в зелено-кафявата мъглява маса над главата си. Дървета, мина бавно през ума му, но израснали някак много накриво. После осъзна, че стволовете на тези дървета като че ли лежат на земята, подпрени на клоните си. Но как се беше озовал от „Песента на морето“ на това място?