Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
Райли не се виждаше никъде, но Диего бе спрял неподвижно под мен, затова предположих, че сме стигнали мястото. Може би това беше следващата къща, която Райли готвеше за нас, след като срутехме сегашната дървена хижа. Само дето тази беше по-малка от всички, в които бяхме отсядали до момента, и ми се струваше, че няма мазе. А и беше по-далече от Сиатъл и от последната.
Диего вдигна глава към мен и аз му направих знак да се качи. Той кимна, но първо измина известно разстояние обратно по собствените си стъпките, за да обърка следите. Сетне с огромен скок — не бях сигурна дали аз самата бих могла да направя такъв скок, нищо че бях млада и силна — се улови за един клон на съседното дърво. Само някой много наблюдателен би установил, че е свърнал от пътя си. Въпреки това заподскача по съседните дървета, за да е сигурен, че дирята му не води право до моята.
Когато най-после реши, че е безопасно да дойде при мен, веднага пое ръката ми. Мълчаливо му кимнах към къщичката. Ъгълчетата на устните му потрепнаха.
Запромъквахме се заедно към източната част на къщата, като гледахме да сме възможно най-високо на дърветата. Приближихме се, доколкото се осмелихме, като оставихме няколко дървета между нас и къщата. След това застинахме безмълвно и се заслушахме.
Вятърът като по поръчка поутихна и дочухме нещо. Някакви странни звуци като тиктакане или четкане. В първия момент не разбрах какъв е този шум, после устните на Диего отново трепнаха в полуусмивка, той направи муцунка и ми изпрати въздушна целувка.
Целувките между вампири доста се различават от целувките между хората. Липсват меки, месести, изпълнени с течност клетки, които да се притискат едни в други. Само каменни устни, които не поддават. До този момент бях чула звука от една-единствена целувка между вампири — допира на устните на Диего до моите през изминалата нощ — и въпреки това никога нямаше да направя връзката. Толкова се разминаваше с онова, което очаквах да заваря тук.
Щом осъзнах какво става, всичко в главата ми буквално се завъртя. Бях предположила, че Райли ще се види с нея или за да получи инструкции, или за да й заведе новите попълнения. И през ум не ми беше минало, че ще се натъкнем на… любовно гнездо. Но как бе възможно Райли да целува нея? Потръпнах и погледнах към Диего. Като че ли и той беше ужасен, но само сви рамене.
Замислих се за онази последна нощ от живота ми като човек и потръпнах при яркия спомен от пожара. Опитах се да си спомня момента точно преди това, въпреки цялата мъглявост… Първо, краткотрайното чувство за безопасност, което бях усетила в ярко осветената закусвалня, бе изчезнало безследно. После нарастващият страх, достигнал кулминацията си, когато Райли спря пред тъмната къща. Опъвах се, борех се да се измъкна, но той ме сграбчи за ръката в желязна хватка и ме издърпа като кукла от колата. После ужас и смайване, когато видях как с един скок преодолява шестте метра до входната врата. И отново ужас и болка, които изтикаха дори смайването, когато счупи ръката ми, докато ме влачеше към вратата на тъмната къща. А сетне — гласът.
Съсредоточих се върху спомена и отново го чух в мислите си. Висок и мелодичен, като на момиченце, но сърдит. Момиченце, което тропа с крак за нещо.
Помнех какво беше казала:
— Защо ми водиш такова дете? Много е малка. — Или нещо подобно. Може би думите не бяха точно същите, но такъв беше смисълът.
Помнех ясно и гласа на Райли, който се стараеше да й се понрави, уплашен да не я разочарова.
— Но пък е още едно тяло. Ако не друго, ще отвлече вниманието.
Май тогава бях изстенала и той болезнено ме беше разтърсил, но повече не ми проговори. Все едно бях куче, а не човек.
— Цялата нощ отиде на вятъра — оплакал се бе момичешкият глас. — Убих ги всичките. Уф!
Помня, че тогава къщата се беше разтресла, сякаш във фасадата й се бе врязала кола. Сега съзнавах, че вероятно е ритнала стената в яда си.
— Е, добре. Предполагам, че едно хлапе е по-добре от нищо, след като само това водиш. А и така съм преяла, че би трябвало да успея да се спра.
В този миг коравите пръсти на Райли бяха изчезнали и аз останах сама с гласа. Паниката така ме беше завладяла, че не можех да издам нито звук. Просто затворих очи, макар, така или иначе, да не виждах нищо в тъмницата. Започнах да пищя едва когато нещо се вряза в гърлото ми, изгаряйки ме като острие, потопено в киселина.
Потръпнах при спомена и си наложих да изтикам следващата част дълбоко в съзнанието си. Съсредоточих се върху тогавашния кратък разговор. Не звучеше, сякаш говори с любовник, нито дори с приятел. По-скоро с подчинен, при това такъв, който не харесва особено и се кани в най-скоро време да уволни.