Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
Маграт ги предпази от сблъсък с една скала. Бавно ги подхвана водовъртеж.
— Знам една за двойка синигерчета — предложи Леля Ог.
— Ъ — подхвана Маграт.
— Може в началото да са синигерчета, ама се обзалагам, че към края са някаква метафора — възрази Баба.
— Ъ-ъ, Бабо — започна Маграт.
— Не стига, че Маграт ми каза за майските дървета и какво се разбира под това — продължи Баба и замислено добави: — Обичах да гледам майските дървета в пролетните утрини.
— Мисля, че реката като че ли нещо загрубява — вмъкна Маграт.
— Не разбирам защо хората не оставят нещата каквито са си — продължи Баба.
— Имам предвид наистина доста загрубява, наистина… — наблегна Маграт, отблъсквайки ги от нащърбена скала.
— Знаеш ли, има право — забеляза Леля Ог. — Нещо е непостоянна.
Баба впери поглед към реката през рамото на Маграт. Имаше орязан вид, от онези, които предизвикват асоциация например за предстоящ водопад. Лодката вече силно се люшкаше. Чуваше се глух тътнеж.
— Не казаха нищо за водопад — отбеляза тя.
— Сигурно са мислели, че сами ще разберем — отвърна Леля Ог, докато събираше нещата си и измъкваше Грибо от вътрешността на лодката за врата. — Това, средностатистическото джудже, е много пестеливо на информация. Слава богу, че вещиците плуват. Освен това знаеха, че имаме метли.
— Вие имате метли — натърти Баба Вихронрав. — Аз как да стартирам моята в лодка? Не мога да търча от единия до другия край, нали? И спри да обикаляш така, ще ни прекатуриш…
— Махни си крака, Есме…
Лодката яростно се заклати.
Маграт пое нещата в свои ръце. Извади пръчката точно когато една вълна обля лодката.
— Не се тревожете — успокои ги тя. — Ще използвам пръчката. Мисля, че вече й хванах чалъма…
— Не! — извикаха в един глас Баба Вихронрав и Леля Ог.
Разнесе се силен тъп звук. Лодката промени формата си. Също и цвета. Стана жизнерадостен нюанс на оранжевото.
— Тикви! — задъха се Леля Ог, изхлузвайки се постепенно във водата. — Още от проклетите тикви!
Лилит се облегна назад. Ледът около реката не беше огледално гладък, но вършеше работа.
Добре. Глупаво девойче, по-подходящо за опеката на фея-кръстница, отколкото за ролята на такава, и малка старица от типа „перачки“, която се напива и пее песни. И вълшебна пръчка, която глупавото момиче не знае как да използва.
Беше дразнещо. Нещо повече — беше унизително. Сигурно това не беше върхът на способностите на Дезидерата и госпожа Гогол. Човек печели престиж от силата на враговете си.
Разбира се, там бе и тя. След толкова време…
Разбира се. Тя одобряваше това. Защото те трябваше да са три. Три беше важно за историите число. Три желания, три принца, три козела, три загадки… три вещици. Момата, майката и… другата. Това бе една от най-старите истории.
Есме Вихронрав никога не беше разбирала историите. Изобщо не бе разбрала колко истински бяха отраженията. Ако беше наясно, досега сигурно щеше да управлява света.
— Все гледаш в огледала! — изрече капризен глас. — Мразя, като все гледаш в огледала!
Дукът се изтегна на един стол в ъгъла. Макар че целият беше в черно кадифе, краката му се открояваха по особен начин. По принцип Лилит не би допуснала никой в своя огледален кът, но замъкът, формално погледнато, бе негов. Освен това той беше прекалено суетен и глупав, за да знае какво става. Тя се бе погрижила за това. Поне доскоро мислеше, че се е погрижила… Напоследък той като че ли се усещаше за някои неща…
— Не разбирам защо трябва да го правиш — провлачи той. — Мислех, че за да направиш магия, само посочваш нещо и то почва да фучи и бучи.
Лилит взе шапката си и, нагласяйки я, погледна в едно от огледалата.
— Така е по-безопасно — обясни тя. — По-независимо. Когато използваш огледална магия, не е необходимо да разчиташ на друг, освен на себе си. Затова никой никога не е завладял света с магия… досега. Опитват се да я черпят от… други места. А винаги си има цена. При огледалната магия си длъжник единствено на душата си.
Тя спусна воала на шапката си. Предпочиташе да се уедини зад него, когато е извън огледалната си крепост.
— Мразя огледалата — измрънка Дукът.
— Защото казват истината, момко.
— Тогава тази магия е жестока.
Лилит подръпна воала, за да го дооправи.