Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
— Значи ви посрещнаха радушно?
— В Янина ли? Да.
— И сигурно ви поолекна.
Лорд Байрон едва забележимо се усмихна.
— Да, разбира се. Али паша, мисля че вече ви казах, имаше слава на свиреп човек, но когато пристигнахме, беше заминал да избива сърбите. Бе заръчал да ни приемат и да ни забавляват. Доста мило от негова страна. Приветстваха ни при портите, а след това ни преведоха през тесните, оживени улици, изпълнени с шум и ярки цветове. Над всичко във формата на почти видими облаци се носеха миризми на подправки, кал и урина. След нас тичаше тълпа деца, сочеха ни и се смееха, докато от праговете на магазините, от бърлогите за хашиш и зарешетените балкони, където седяха жени с фереджета, непрекъснато ни следяха хорски очи. Най-после въздъхнахме с облекчение — по лицата си отново усетихме слънцето и хладния бриз — яздехме по брега на езеро, на път за един кервансарай, който Али паша бе запазил за нас. Това се оказа открит и просторен хан в турски стил с широк двор чак до езерото. Не всички от разположените край двора стаи бяха отредени за нас. Двама войника — татари стояха на стража пред отсрещната врата, а в двора на конюшнята чакаха спънати коне. Хора обаче не се виждаха и в тишината на одаите ни шумът на града достигаше едва доловимо.
Двамата с Хобхаус поспахме. Събуди ни далечният вой на мюезина — той привикваше правоверните на вечерна молитва. Хобхаус, като истински неверник продължи да хърка безгрижно, а аз станах и излязох на балкона. Отсреща езерото беше обагрено в розово — червено, а зад него планините се издигаха рязко от самия му бряг, окъпани в алени отблясъци. Самият град Янина не се виждаше, защото се намираше зад гърба ми и само една малка лодка, която наближаваше откъм острова сред езерото, ми напомни, че все още на този свят съществуват хора. Върнах се в стаята, сбутах Хобхаус и излязох на двора.
Ханът и езерният бряг изглеждаха все така безлюдни. Огледах се наоколо за признаци на човешко движение и видях лодката, която преди няколко минути бях забелязал насред езерото. Завързана, сега тя леко се поклащаше в краката ми. Изглежда бе прекосила водите с почти невероятна скорост. Кормчията и седеше на носа, но когато му извиках, той не вдигна глава. Отново извиках и посегнах да го хвана за рамото. Носеше черни дрипи, влажни и мръсни на пипане. Най-сетне се извърна към мен, лицето му напомняше лице на лунатик — с безжизнени очи и широко отворена уста. Отстъпих крачка назад, после до слуха ми достигнаха стъпките на Хобхаус. Обърнах се и забързах обратно към хана. Последните лъчи на слънцето вече се губеха зад покрива. Спрях и погледнах през рамо назад към езерото. В мига, когато червените отблясъци изчезнаха, забелязах друг човек.
Лорд Байрон замълча. Ребека видя, че стиска дръжките на стола си. Беше затворил очи.
Настъпи дълга пауза.
— Кой беше — попита девойката. Лордът поклати глава.
— Не го познавах. Стоеше на мястото, където преди минути се намирах аз — висок мъж с обръсната по турски глава, с бели, завити мустаци и добре оформена брада, каквито обикновено носят арабите. Лицето му изглеждаше слабо и необикновено бледо. Макар и полускрито в падащия мрак, то извикваше у мен трудно обяснима смесица от отвращение и уважение — въздействието му бе много силно. Имаше орлов нос и стиснати устни. Изражението му бе едновременно хищно и насмешливо, но заедно с това излъчваше голяма мъдрост и страдание — временни, като сенките на облаците по полето. Очите му в началото проблясваха като на змия, но изведнъж станаха дълбоки и замислени. Вглеждайки се в тях, почувствах, че никога не съм срещал такъв човек — невероятно съчетание от дух и материя. Поздравих го с поклон. Мъжът се усмихна чувствено и устните му разкриха блестящо бели зъби. После отвърна на поздрава ми. Свали забулващата го като бедуин наметка и се отправи към пазачите — татари. Те го поздравиха почтително. Той не им отвърна. Видях как влезе в хана и изчезна.
В същото време откъм пътя се чуха гласове и към нас се приближи група хора. Пращаше ги везирът — да ни приветстват и да ни съобщят ласкателната вест, че макар и да не е в момента в Янина, Али ни кани в Тапалеен, родния си град, на около седемдесет километра от тук. Поклонихме се и изразихме най-дълбока благодарност. Разменихме си любезности и похвалихме красотата на Янина. Когато изчерпахме запасите си от ласкателства, попитах за човека, отседнал в сарая заедно с нас. Обясних, че желая да му засвидетелствам своето уважение. Настъпи внезапна тишина. Пратениците се спогледаха, а водачът им се почувства много смутен. Измърмори, че мъжът, когото съм видял, е паша от южните планини. После доста настоятелно добави, сякаш идеята му бе щукнала току-що, че тъй като пашата щял да остане само една нощ, най-добре било да не го смущаваме. Членовете на групата закимаха и доста неочаквано започнаха да ни обсипват с нови любезности. „За малко да ни удавят“, както се изрази по-късно Хобхаус. „Като че ли искаха да скрият нещо от нас“.