Портрети на небесни тела

За пръв път от толкова години някой казваше пред всичките на глас, че пак ще правят цепелин, а ето — приеха това като съвсем естествено, все едно че винаги са си го мислили.

Мушнаха се под скелето. И то, горкото, съвсем се беше смъкнало, окрадено и прогнило. Поохкаха под гредите, припомниха си мястото, дето са заровили гондолата, и засвяткаха с инструмента. Много скоро първи капки пот западаха от челата им и заникнаха първи пришки. Нямаха те още онази опитност на хората от техния кръг, нямаха ги вилните онези местенца, с които човек се обзавежда към четиридесетте в знак на капитулация пред традицията.

Но иначе работеха бързо, научно, би могло да се каже — знаеха под какъв ъгъл да замахнат с кирката, как да подхванат лопата, тъй че лостът първи род да е най-ефикасен, умно разполагаха силите.

Не се мина много време и кирката на Христо звънна в метал. Набързо разчертаха земята по контурите на гондолата, задълбаха от оная страна, дето би трябвало да се падат илюминаторите, стигнаха, поразчистиха — древното купе блесна с различни свои части.

Удариха едно желязо, удариха второ и стъклото неохотно се пропука, за да ги лъхне от тъмното пространство консервираният въздух на тяхната младост. Вдишваха го опиянени — въздухът бе по-селски, по-тих, по-мамещ към нещо.

Дифузията на нявгашната и днешната атмосфера произтичаше бавно: някак внимателно днешната въздушна среда приемаше госта от миналото, но както и да е — и това се свърши, купето се изпълни с пространствата на 1978 година и Владай като най-кльощав се промуши през илюминатора.

Вътре, в полутъмата, той видя, че всичко си е в ред, точно както беше тогава. Но сега то изглеждаше невероятно мизерно и самодейно, тъй домошарско изглеждаше, че Владай си рече: „Само заради тази наша мърлявост не е излетяло тогава — небето не ти е земя, небето не може да приеме всичко.“

Откри касата с напипване и я подаде навън. Измъкна се с усещането, че излиза от място, където не е трябвало никога да стъпва.

Наведоха глави над касата — желязна кутия от кръчмарски тезгях или селска поща — нищо и никаква кутия, а пазеше още творчеството на младостта им, само че бяха загубили ключето към своето минало, в какъвто смисъл се изрази Галя и веднага след това се смути от мелодраматичността на репликата си. Добре, че мъжете или не я чуха, или се направиха, че не я чуват, улисани около касата.

Пробваха с кирките, пробваха с инструменти от колата, пробваха с всички свои ключове — не поддаваше стоманеният паралелепипед и решиха тогава да го закарат в столицата — град, в който и по-големи чуруци са се отваряли.

— Да позатрупаме гондолата, а? — попита Данчо.

Не му отговориха и тогава той рече:

— Защо да я затрупваме. Няма от какво да се срамуваме.

И влезе последен в колата.

В София пристигнаха чак по тъмно, не им се занимаваше с кутията и се разотидоха всеки по пътя си, а Людмил при жена си. Чак в антрето се усети как по погрешка се е прибрал у тях си и за първи път се замисли доколко обича Танчето: зачестиха странни прояви — ето вчера забравиха да се любят, сега пък сбърка и се прибра вкъщи.