Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
Целият пламнах. Не можех да обеля дума. Сведох глава.
— Музикални столове — извика някой. Бе Гроц. Изправи се и без да откъсва поглед от мен, пак повтори: — Столове. Столове!
Всички се изсмяха и скочиха на крака. Отдъхнах си донякъде.
Възможните посоки се изчерпаха и аз се озовах срещу Станислав Гроц, човека излъскал Лениновото чело и балсамирал тялото му за вечността. Рой бе седнал до мен.
Гроц пусна една широка усмивка.
— Закъде бързаше докторът? — попитах аз.
— Не обръщай внимание — Гроц огледа спокойно входа на ресторанта. — Тази сутрин около единайсет ме побиха тръпки. Като че ли студиото се е натъкнало на айсберг. Навсякъде се разтичаха разни откачени, все едно че е паднала бомба. Обичам да виждам разстроени толкова много хора. Така забравям собствената си тъга за това че, превръщам окаляните патоци на Бронкс в бруклински светци — спря, за да хапне от плодовата си салата. — Ти как мислиш? На какъв айсберг е попаднал нашият „Титаник“?
Рой се облегна назад и каза:
— Май се е случило нещо в дърводелската работилница.
Не се сдържах да не го изгледам кръвнишки. Станислав Гроц замръзна.
— А, да — каза той бавно, — някакъв незначителен проблем с онази женска фигура от дърво, предназначена за кораба „Баунти“.
Ритнах Рой под масата, но той се приведе напред:
— Това със сигурност не е айсбергът, който споменахте?
— О, не — разсмя се Гроц. — Не е арктическа колизия, а състезание с въздушни балони. Всички производители на топъл газ дават отчет пред Мени. Някой ще бъде уволнен. И тогава… — Гроц посочи към тавана с малките си, кукленски ръчички — ще падне нагоре!
— Какво?
— Ами уволняват те от „Уорнърс“ и падаш нагоре в „Ем Джи Ем“. После уволняват някой от „Ем Джи Ем“ и той се озовава по-нагоре. ОБРАТНО на Нютоновия закон — Гроц млъкна, за да се наслади на собственото си остроумие. — Само ти, бедни писателю, не можеш да си позволиш този лукс. Уволнят ли те, имаш само един път — надолу. Аз…
Изведнъж спря, защото…
… го изучавах така, както някога, преди трийсет години, изучавах мъртвия си дядо. Наболата брада, восъчната му кожа, клепачите, които сякаш щяха да се отлепят и да разкрият яростния поглед, смразил завинаги кръвта на баба ми — усетих всичко толкова ясно, колкото и компанията на седналия срещу мен некрогримьор — козметик на Ленин, дъвчещ усилено плодовата си салата.
— Да не търсите белези от зашиване над ушите ми? — попита той любезно.
— Не, не.
— Да, да! — отвърна той развеселен. — Всички се заглеждат! Ето! — наведе се напред, наклони глава и очерта слепоочията си.
— Господи, каква изпипана работа — възкликнах аз.
— Не изпипана. Съвършена.
Защото тънките линии почти не се забелязваха. И да е имало белези, те бяха отдавна заздравели.
— Вие…?
— Дали съм се оперирал сам? И дали не съм си извадил сам апендикса? Може да съм като онази жена, избягала от Шангри-Ла и смалила се до размерите на монголска сушена слива!
Гроц се изсмя отново, а аз бях очарован. Едва ли имаше миг, в който да не е весел. Като че ли ако останеше сериозен, тутакси щеше да умре. Винаги усмихнат. Винаги щастлив.
— Е? — попита той, докато оглеждах зъбите и устните му.
— На какво се смеете постоянно?
— На всичко. Гледали ли сте някога филма с Конрад Вайт…?
— „Човекът, който се смее“?
Гроц зяпна.
— Невъзможно е да го знаете! Май ме премятате!
— Майка ми бе побъркана на тема кино. След училище винаги ме водеше да гледам Пикфорд, Чейни, Чаплин… и Конрад Вайт. Циганите му бяха разпорили устата, за да не може да спре да се усмихва до края на живота си. Влюби се в едно сляпо момиче, което не можеше да види отвратителната му усмивка. После й изневери, но след подигравките на принцесата се върна при момичето, за да намери утешение в слепите му ласки. А ти седиш на стола си в кино „Елит“ и ридаеш от вълнение. Край.
— За Бога! — възкликна Гроц и почти спря да се смее. — Какво чудесно дете сте. Да! — пак се ухили. — АЗ съм прототипът на този герой, но усмивката ми не е дело на циганите. Дело е на самоубийства, убийства и заговори. Страшно е, когато си затрупан в масов гроб и отчаяно се бориш за въздух, защото си прострелян, но не и мъртъв. Оттогава не съм хапвал месо. Все ми мирише на ров, на леш, на непогребан труп. Та тъй — махна с ръка, — предпочитам плодове. Салати. Хляб. Прясно масло и вино. Постепенно си изработих тази усмивка. Боря се с реалността чрез нереален смях. Пред лицето на смъртта нищо не ти пречи да си покажеш зъбите, сладострастния език, усмивката. Както и да е. АЗ отговарям за ВАС!