Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— И какво сте решили? — присви очи Джехане.
— Да унищожа Картада — заяви дебелият, ленив, свикнал да си угажда търговец на коприна Хусари ибн Муса.
Джехане не вярваше на очите си. Това го казваше човекът, който държеше месото на масата му да е опечено добре, та да не вижда кръв, когато се храни. Гласът му беше толкова спокоен и уверен, сякаш уговаряше с някой от помощниците си изпращането на кораб с коприна през морето.
Джехане чу как Велас отново се прокашля зад гърба й и се обърна.
— Щом е така, от нас няма да има голяма полза — каза Велас все така меко, но челото му беше тревожно смръщено. — Най-добре ще е да си тръгнем… та да може господарят ибн Муса да се приготви.
— Съгласен съм — подкрепи го ибн Муса. — Ще наредя да ви придружат и…
— Аз обаче не съм съгласна! — рязко го прекъсна Джехане. — Първо, има опасност от треска, след като изхвърлихте камъните, и аз съм длъжна да ви наблюдавам. И второ, не можете да напуснете града по светло, още по-малко през някоя от портите!
Хусари сплете дебелите си пръсти и я погледна право в очите.
— Какво предлагаш?
За Джехане това беше излишен въпрос. Всичко беше ясно.
— Да се скриете при нас, в Киндатския квартал, докато се стъмни. Аз ще тръгна първа, да уредя да ви пуснат. Ще се върна да ви взема по залез-слънце. Мисля, че трябва да се маскирате. Това го оставям на вас. По мръкнало ще напуснем Фезана през един таен изход.
Велас, явно изваден от търпение, издаде зад гърба й приглушено възклицание.
— Ще напуснем? — тихо повтори ибн Муса.
— Ако искам да направя онова, което съм решила, и аз ще трябва да напусна Фезана.
— Аха… — промърмори мъжът в леглото, загледан в нея. Някак неусетно той се беше променил, вече не беше някогашният болен, мъжът, когото познаваше толкова отдавна.
— Заради баща ти ли?
Джехане кимна. Нямаше смисъл да се преструва. Той не беше глупак.
— Заради миналото.
Имаше много работа за вършене. Докато си проправяше път през тълпата заедно с Велас, Джехане си мислеше, че единствено упоменаването на баща й беше накарало Хусари да приеме плана й. В това нямаше нищо чудно, ако се погледнеше на нещата под определен ъгъл. Ако имаше нещо, което да е понятно за ашаритите след векове на братоубийство, то беше кръвната вражда, колкото и дълго да се отлагаше отмъщението.
Това може и да изглеждаше нелепо — една киндатка да провъзгласява намерението си да отмъсти на най-могъщия монарх от времето на Халифата насам, — но дори и кроткият, безобиден ашаритски търговец разбираше за какво става дума.
Пък и търговецът вече съвсем не бе толкова кротък и безобиден.
Велас, възползвайки се от правото на отколешен слуга, сипеше упреци и предупреждения. Тонът му изобщо не беше толкова почтителен, колкото в присъствието на други хора. По същия начин беше мъмрил някога и баща й, когато той хукваше посред нощ при болен, без да се е облякъл топло, още невечерял, или по цяла нощ седеше прегърбен над книгите и четеше на светлината на една-единствена свещ.
Това, което тя правеше сега, беше по-лошо от оставането до късно през нощта и загрижеността в гласа на Велас беше на път да я разколебае. Ако го оставеше да говори още. Пък и у дома може би я чакаха още по-трудни минути.
— Това не е наша работа — настойчиво я уговаряше Велас, докато подтичваше до нея, а не на две крачки зад гърба й, което беше съвсем необичайно и издаваше вълнението му. — Освен ако не решат да струпат всичко на киндатите, което не би ме изненадало…
— Стига вече, Велас. Моля те. Ние не сме просто киндати, а хора, които живеят във Фезана от много години. Тук е домът ни. Плащаме си данъците, даваме своя дял за гнусния париас на Валедо, крием се зад тези стени от опасности и страдаме заедно с останалите, когато ръката на Картада — или нечия друга — се стовари върху града. Това, което се случи днес, е и наша работа.
— Ние ще страдаме във всички случаи, каквото и да направят те, Джехане. — Тя познаваше добре както ината му, така и умението му да убеждава. Обикновено кротките му сини очи сега блестяха. — Ашарити убиват други ашарити. Защо да си объркваме живота заради това? Помисли си за онези, които те обичат. Помисли си…
Наложи се отново да го прекъсне. Това, което й говореше, прекалено силно й напомняше за майка й.
— Не преувеличавай — възрази тя, макар че казаното от Велас беше самата истина. — Аз съм лекар. Ще си потърся работа другаде. Ще се опитам да разширя знанията си. Да си спечеля име. Баща ми го е правил години наред, служил е във войската на халифа и в не един царски двор след падането на Силвенес. Така е стигнал до Картада и ти го знаеш. Нали си бил с него!