Богинята на светлината

— Отиди при нея, обсипи я с романтика, вкарай я в леглото си, изпълни всяко нейно еротично желание… Само побързай. Най-добре ще е Зевс да не разбира за това. Ти и аз сами можем да се справим с Бакхус.

После бързо добави. — Може би не трябва да й разкриваш кой си. Няма да ни е от полза смъртна жена да разказва как е успяла да обвърже помощта на една богиня и да привлече златокъдрия Аполон в леглото си.

Аполон се намръщи.

— Разбира се, че няма да й казвам.

— Отлично — отвърна тя, потривайки ръце, сякаш току-що бе приключила с една добре свършена работа.

— Къде ще бъдеш ти?

— Е, със сигурност няма да съм с вас! — Артемида се подсмихна и смушка закачливо рамото му. — Ще изпия още едно от онези превъзходни питиета с мартини и после се връщам на Олимп. Ще се срещнем там утре, след като призоваването е изпълнено. Може да ми дадеш пълен отчет и после да решим какво да правим с Бакхус — тя го побутна леко напред и го проследи с поглед как върви към смъртната жена, неволно обвързала помощта на една богиня. Артемида попипа с ръка косата си, която, естествено, беше перфектно подредена. До сутринта Аполон щеше да бъде пак себе си.

„… Ако искаш да изпълниш моето желание, доведи ми мъж, който за разнообразие наистина да е божествен.“

Щом изрече тези думи, косъмчетата по ръцете на Памела настръхнаха, сякаш тялото й бе пронизано от електрически ток. Еха! Тя се усмихна извинително на сервитьора, който бързо разчисти бъркотията, която сътвори. Нормално виното й понасяше доста добре, но сега определено усещаше главата си замаяна. Добре че не беше с кола.

— Ще ви донеса друга чаша, госпожо — каза сервитьорът, след което хвърли поглед към салфетката, увита около пръста й. — Искате ли и една лепенка?

— Благодаря ви, би било чудесно — отвърна тя, опитвайки се да не мисли как цялата е пламнала. Сервитьорът вече се бе обърнал, когато Памела си помисли, че може би трябваше да му каже, че просто ще си вземе недопитото кианти и ще го занесе в стаята си. Така би било най-разумно. Памела повъртя салфетката в ръката си. Не й се искаше да е разумна. Всъщност, като изключим, че беше малко зачервена и подпийнала, тя се чувстваше свежа. Да изрече желанието си на глас се оказа страхотно освобождаващо и стимулиращо. Добре де, навярно виното също има пръст, но й харесваше да си мисли, че има и нещо друго. Най-накрая беше признала това, което несъзнателно я глождеше от месеци, може би дори години — че Дуейн й бе лепнал печат „Неромантична Стока“. И сега, когато изрече страха си на глас, това вече не изглеждаше толкова страшно. Беше като среднощна проверка на килера за Торбалан — разходката е плашеща, но след отварянето на вратата връщането назад не е толкова зле. Така че просто щеше да започне своето завръщане. Както би казала Ви, имаше нужда да го прави по-често. Да стане достъпна. Да спре да възприема мъжете само като бизнес контакти. Е, нищо нямаше да се получи, ако сега прибере киантито и избяга в стаята си…

— Надявам се, че не ви боли много.

Памела вдигна поглед от пръста си… нагоре и нагоре… към две очи, които бяха толкова сини, че не бе възможно да са истински. И колко точно беше висок този мъж? Брат й бе метър и деветдесет, а човекът пред нея имаше поне няколко сантиметра отгоре. После погледът й се спря на лицето му, при което всички мисли за сини очи и брат й се изпариха. Какъв страхотен мъж! Чертите му бяха твърди, а челюстта му — квадратна и силна. Косата му приличаше на златото на лятно слънце, гъста и къдрава.