Богинята на светлината

Памела почти не вярваше на ушите си. В ума й хвърчаха мисъл след мисъл като мехурчета в чаша газирана вода. Възможно ли е мъж, който изглежда така, наистина да води интересен разговор? Защо изглеждаше точно така — нямаше предвид колко невероятно красив е, а начина, по който беше облечен? И този акцент! Правеше дълбокия му глас съблазнителен… вълнуващ… Увиваше се около нея и се спускаше по гръбнака й като горещо масло.

„Стегни си! — смъмри я рационалната част от мозъка й. — Изтрезней, момиче! Със или без странен костюм, този мъж е първокласен обект за флирт.“ Трябва да спре да го зяпа с увиснала челюст като туристка и да започне да говори смислено.

— Не, не знаех това — каза тя с най-добрия си, претендиращ за трезвеност глас. — Мина прекалено много време от последния ми хуманитарен курс в колежа и трябва да си призная, че единственият дял от историята, на който наистина обръщах внимание, беше курсът ми по история на изкуството, фокусиран върху елементи на древния архитектурен дизайн.

Думите „древния архитектурен дизайн“ обезпокоително се сляха.

О, Господи! Плещеше глупости! Звучеше като нафиркана интелектуалка.

— Интересувате се от древна архитектура?

Мъжът изглеждаше изненадан. Дори във виненото си замъгление Памела трябваше да потуши раздразнението, което моментално се надигна в нея. Само защото беше хубава, не означаваше, че е празноглава и искрено ненавиждаше снизходителното отношение към нея… Чакайте… Тя разучаваше красивото лице на мъжа пред себе си. Не беше ли си помислила същото и за него? С огорчение си спомни, че се учуди, когато този страхотен мъж каза нещо интелигентно и интересно. Кога успя да се превърне в олицетворение на двойния стандарт? Всъщност сега, когато вече бе в състояние да спретне няколко свързани мисли, осъзна, че той изглежда доволен, а не снизходителен. Може би не искаше да я обиди. Може би тя е станала дяволски чувствителна. Не може ли той просто да продължи да води учтивия разговор? Изглеждаше искрено заинтересуван от отговора й. Може би реакцията й, спонтанна като след удар с чукче по коляното, говореше повече за нея, отколкото за него, или дори за мъжете като цяло. На всичкото отгоре продължаваше да плещи глупости — само че този път (за щастие) вътрешно и без глас. Памела прочисти гърлото си и се усмихна.

— Да, но аз се интересувам от архитектура по принцип. Това е част от работата ми.

— Вие сте архитект? — попита той.

Този път шокът в гласа му беше толкова явен, че Памела се намръщи и присви очи.

— Не ми казвайте, че сте от онези мъже, според които жените трябва да се придържат към определени роли. Моля ви, ние сме в двайсет и първи век, не в първите петдесет години от новата ера.