Джейк Ренсъм и виещият сфинкс
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Джейк Ренсъм #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978–954–655–313–3
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Джейк Ренсъм и виещият сфинкс». Краткое содержание книги:
Кейди застана до Джейк и посочи със сабята си бойното поле.
— Добре, кой ще ми обясни всичко това?
Преди брат й да отвори уста, остър крясък прониза горещия въздух; викът определено издаваше, че някой е гладен и че този някой е динозавър. Джейк знаеше, че в пустинните области също са живели динозаври. Нещо повече, суровият климат ги бе превърнал в зловещи хищници.
Първият крясък бе последван и от други, долетели някъде от далечината.
Цяла глутница!
Джейк погледна към следите в пясъка, оставени от тяхната групичка. Крясъците идваха от същата посока. Хищниците бяха уловили миризмата им, запечатана върху пътеката, която бяха направили в пясъка.
— Нещо ни гони! — извика той и посочи скалите. — Трябва да се качим нависоко!
Хукнаха вкупом, за да напуснат по-бързо пясъчната долина и да стигнат най-близката скална пирамида. Тя се издигаше на около триста метра пред тях. Бяха изминали едва стотина, когато дробовете на Джейк започнаха да парят, сякаш дишаше въздух, който идва от леярска пещ.
— Никога няма да успеем! — изпъшка Пиндор.
— Продължавай! — отвърна му Джейк. — Не се отказвай!
Пред тях се издигаше продълговата пясъчна дюна, която препречваше пътя им. Джейк нямаше друг избор, освен да поведе останалите нагоре по склона й. Скоро запълзяха на четири крака, но пак напредваха едва-едва по стръмния склон. Пясъкът непрекъснато се свличаше под стъпките им.
Крясъците зад тях ставаха все по-пронизителни.
Джейк се извърна и видя глутницата, която ги преследваше. Бяха осем животни, които определено спадаха към семейството на динозаврите, на ръст бяха колкото Джейк и тичаха на два крака. От време на време някой подскачаше високо във въздуха като кенгуру и въртеше глава, сякаш за да огледа пътя напред.
Когато един от динозаврите бе във въздуха, Джейк забеляза, че на всеки заден крак стърчи по един сърповиден нокът. Бе виждал фосили на тези толкова характерни нокти. Когато осъзна какво животно ги преследва, страх скова гърлото му и запълзя още по-бързо към върха на дюната.
— Какви са тези животни? — извика Кейди.
Джейк преглътна с усилие.
— Велосираптори.
Кейди го зяпна и вдигна сабята си. Дори тя познаваше този динозавър.
— Като във филма!
След завръщането им от Калипсос, тя изгледа „Джурасик Парк“ петнайсет пъти и сега се смяташе за експерт по динозаврите. Във филма обаче рапторите бяха представени два пъти по-едри, отколкото бяха в реалността, за да изглеждат още по-страшни. Подобен трик бе напълно излишен. Макар и дребни на ръст, велосирапторите бяха изключително зли и жестоки хищници. Ловуваха на глутници и успяваха да надвият далеч по-едри зверове. Те бяха пираните на праисторическия свят.
Срещу тях сабята на Кейди щеше да бъде повече от недостатъчна.
Джейк посочи другия край на дюната.
— Тичайте!
Не бе необходимо да ги подканя повторно. Затичаха с големи стъпки, а после се плъзнаха надолу по склона. Очакваше ги още доста път. Скалната пирамида се намираше на разстояние, равно на дължината на две футболни игрища.
Джейк се зачуди как би могъл да заблуди глутницата, огледа се и за оръжие. Веднъж бе използвал кучешката си свирка, за да прогони един тиранозавър, но след това я бе подарил на Пиндор. Предвид състоянието, в което приятелят му се бе озовал тук — гол, както майка го е родила — Джейк бе сигурен, че свирката не е у него. Съжали, че не се е сетил да вземе още една.
А какво всъщност бе взел в раницата си?
Направи наум инвентаризация на съдържанието й.
В джобовете на елека си бе натъпкал кибрит, запалка, говежда пастърма, швейцарско ножче, резервни батерии за фенерчето, което носеше в раницата, таблетки за пречистване на вода, пакетчета захар, аспирин, антибиотици, спрей против насекоми, слънцезащитен крем, балсам за устни… Изреди всичко, но не можа да се сети за нещо, което да използва като оръжие.
Крясъците подире им ставаха все по-силни.
Пред тях се издигаше поредната пясъчна дюна, която препречваше пътя им. Склоновете й бяха осеяни с пустинни цветя, които приличаха на сини нарциси. Е, тази дюна поне не беше толкова висока, колкото предишната. Хвърли поглед назад, докато останалите продължаваха да тичат.