Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

Джейк не разбираше какво говори принцесата, но то му прозвуча обезпокоително. Оказа се прав.

— Щом сте от Калипсос, значи носите зло! А подобно зло трябва да бъде унищожено! — С тези думи Нефертити се завъртя на пета и отново потегли напред.

Джейк и останалите бяха подканени да сторят същото с върховете на копията, опрени в гърбовете им. Сега похитителите им се отнасяха по-грубо с тях, караха ги да бързат повече. Промениха се и лицата им. Преди те като че ли се забавляваха с пленниците, но сега израженията им свидетелстваха за неприкрита враждебност, зад която се прокрадваше и известна доза страх.

— Чудесно! — възкликна Кейди, забелязала същата промяна. — Не можете ли да си държите устите затворени?

Когато стигнаха скалната пирамида, слънцето вече светеше право над главите им. Изтощен от пустинния преход, Джейк бе готов да се закълне, че в мига, в който се скриха в сянката на пирамидата, температурата спадна с десетина градуса. Обърна се и погледна откъде бяха дошли. Слънчевите лъчи изгаряха пустинята. Джейк реши, че дори в ада трябва да е по-прохладно от тук.

Преходът им бе отнел повече от час. Дадоха им вода, а Джейк дори получи позволение да сподели с останалите крема си против слънчево изгаряне…, докато принцеса Нефертити не го грабна от ръката му и не го подуши подозрително.

Въпреки крема Джейк се чувстваше като препържен картоф.

В подножието на скалата ги посрещна необикновена гледка. Двама мускулести чернокожи мъже с бронзови робски яки на врата, стояха в началото на спираловидна стълба, която се виеше около скалната пирамида. Всеки от тях държеше поводите на динозавър с размерите на теле. От гърбовете на четирикраките зверове стърчаха остри плочки, в резултат на което приличаха на комодски варани със забучени по кожата им китайски ветрила.

Диметродони, разпозна ги Джейк, месоядни динозаври от пермския период с огромен израстък от кожа и кости на гърба, който наподобява на корабно платно.

Водачите задърпаха поводите им, тъй като при вида на приближаващата група, животните започнаха да съскат, да се зъбят и да замахват с лапи.

Нефертити премина между зверовете, все едно изобщо не забелязваше присъствието им. Един от робите я изгледа смразяващо, но тя не забеляза и този поглед.

По стълбите се спусна тичешком източен като върлина мъж, за да посрещне принцесата на първата площадка. Беше облечен в бяла туника, дълга до глезените, а на ръцете си носеше златни гривни.

— Славата на зората се завърна! — изписука той с раболепен глас. Поклони се дълбоко, сетне се изправи. — Видях ваше височество да приближава и слязох чак от наблюдателницата, за да ви посрещна.

Нефертити му нареди с жест да се отмести и продължи да изкачва стълбите.