Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

— Какво правиш тук?

Преди Пиндор да успее да отговори, отляво се разнесе радостен вик. Джейк се обърна и видя по склона да се спуска още една позната фигура. Тъмната й коса се развяваше подире й като гарванови крила. Носеше богато бродирана блуза и дълга, пристегната в кръста пола, с цепка, която стигаше до средата на бедрото. На слънчевата светлина очите й блестяха като ярки изумруди, досущ като нефритеното колие около врата й.

При вида й — при вида и на двамата си приятели — отчаянието, изпълнило сърцето на Джейк, се разсея.

— Мари — прошепна смаяно той.

Марика Балам бе дъщеря на един от магистрите в Калипсос и най-близкият приятел, когото Джейк бе спечелил в този странен свят. Тя и баща й бяха потомци на маи, озовали се в тази дива страна преди петнайсет поколения.

Марика се втурна към него и го прегърна силно.

— Ти се върна!

Джейк се изчерви, от което на лицето му стана още по-горещо. Пиндор се бе скрил зад камъка, още по-зачервен и от Джейк, но поради съвсем друга причина.

— Някой има ли излишна роба? — попита той. — Или поне парче плат за набедрена превръзка.

Джейк пусна Марика от прегръдката си и свали раницата си от рамо. Порови в резервните дрехи, които бе взел, и извади една Т-шъртка. Не бе взел допълнителен чифт панталони, но пък разполагаше с няколко чифта бельо (разбира се). Подаде на Пиндор тениската и чифт боксерки.

Приятелят му отново се скри, този път за да се преоблече.

— Благодаря! Ще ти ги върна, щом намеря истински дрехи.

— Какво се е случило с твоите? — попита го Марика.

Пиндор надникна иззад скалата и я погледна отчаяно.

— Къпех се в банята. Изведнъж — бам — и се озовах в огнената ковачница на Вулкан.

Той посочи с ръка пустинята.

— Не разбирам — каза Джейк, като погледна и двамата си приятели. — Как се озовахте тук?

Където и да е това „тук“.

Марика отговори първа:

— Бях у дома, използвах кристала за разговор на далечни разстояния, за да повикам баща ми за обяд, когато нещо сграбчи китката ми. Ръката ми гореше като в огън. Издърпа ме в непрогледен мрак. Почувствах, че падам, и се озовах тук.

Пиндор кимна. Излезе иззад скалата, но внимаваше да не стъпва извън пясъка, върху който падаше нейната сянка.

— Същото се случи и с мен. Почувствах се сякаш някой ме измъква от кожата ми.

Той вдигна ръка и показа китката си.

Джейк се взря в далечината. Спомни си огненото ласо, което го бе превело през черната пустош също като Марика и Пиндор. Погледна китката си. Тримата имаха нещо общо. Джейк завъртя гривната, изработена от метала, дошъл от Атлантида.

— Сигурно е свързано с тези гривни.

Тогава си спомни още нещо, което старейшината Меруук бе казал по отношение на метала, когато бе поставил гривните на ръцете им… За това как този метал притежавал рядка и мощна алхимия… алхимията на обвързването.

Тя ще ви обедини ведно, промълви Джейк.

Марика си спомни:

— Да, това бяха думите на старейшина Меруук.

Джейк кимна.

— Мисля, че когато аз бях пренесен тук, магията се е активирала и ни е събрала заедно.

— Значи това не е твоят свят? — попита Пиндор и се огледа наоколо.

— Не. Сигурен съм, че се намираме на Пангея. — За доказателство докосна гърлото си. — В противен случай нямаше да можем да се разбираме, нали?

Марика докосна устните си с пръсти.

— Алхимията на общия език е с нас!

Джейк чувстваше въздействието й: необяснимата манипулация върху гласовите му струни, която го караше да говори на този общ език. За да превключи на английски, му бе необходимо сериозно усилие на волята. Ефектът бе резултат от енергийното поле, създадено от технология на Антлантида, вградена в кристалното сърце в храма на Кукулкан. Тази енергия действаше като универсален преводач и позволяваше на многобройните племена, озовали се на Пангея, да общуват помежду си.

Изведнъж му хрумна нещо и Джейк каза:

— След като можем да разговаряме, това означава, че не сме далеч от големия храм. Енергийното поле на пирамидата няма голям обхват.

Марика се намръщи, явно не приемаше логиката му.

— Какво има? — попита я той.

— Татко разполага с карти, на които са изобразени земите около нашата долина. На тях е отбелязана границата на енергийното поле, това са границите, в които се чувстваме в безопасност на този свят.