Синът на Ной

— От вероучението. Отец Бонифас…

— Стоп! Опасно тълкувание! Хората правят зло един другиму и Господ не се бърка в това. Той е създал хората свободни. Т.е. ние страдаме и се смеем независимо от качествата и недостатъците си. Каква ужасна роля искаш да припишеш на Господ? Можеш ли дори за секунда да си представиш, че онзи, който успява да убегне от нацистите, е обичан от Господ, а другият, когото хванат, е възненавидян? Господ не се бърка в нашите дела.

— Искате да кажете, че каквото и да става, на Господ му е все тая?

— Искам да кажа, че каквото и да става, Господ си е свършил работата. Сега е наш ред. Сами отговаряме за себе си.

Започна втора учебна година. Ние с Руди си ставахме все по-близки. Тъй като бяхме различни във всичко — възраст, ръст, грижи и поведение, всяко от различията ни не само не ни разделяше, ами ни показваше колко се обичаме. Помагах му да изяснява обърканите си мисли, а той ме пазеше от сбивания със своята осанка и най-вече с репутацията си на лош ученик. „Нищо не може да се изстиска от него — повтаряха учителите. — По-дебела глава не сме срещали.“ Пълната невъзприемчивост на Руди по отношение на ученето, ни се струваше възхитителна. От нас учителите все успяваха „да изстискат нещо“, което показваше нашата слаба природа, проядена, подозрително отворена към компромиси. А от Руди не получаваха нищо. Като съвършен, чист, непоклатим и тотален двойкаджия, той им опълчваше пълна съпротива. Превръщаше се в герой от онази, другата война, между ученици и учители. А наказанията толкова често се стоварваха върху него, че чорлавата му дивашка глава придобиваше и нов ореол — венеца на мъченик.

Един следобед, когато беше в домашен арест, докато му подавах през прозореца парче откраднат хляб, го запитах защо дори и наказан, си остава кротък, непоклатим и отказва да учи. Той се разкопча:

— В семейството ми сме седмина — двама родители и пет деца. Всички са интелектуалци, с изключение на мен. Баща адвокат, майка прочута концертираща пианистка, свиреща с най-добрите оркестри, сестрите и братята ми — дипломирани още на двайсет. Големи мозъци… всичките ги арестуваха! Отведоха ги с камион! Не вярваха, че може да им се случи и не се скриха. Толкова умни и уважавани хора. Онова, което спаси мен е, че не бях нито на училище, нито вкъщи. Мотаех се по улиците. Спасих се, защото се разхождах… Тъй че ученето…

— Мислиш, че е грешка, дето си уча уроците, така ли?

— Не, за теб не, Жозеф. Ти имаш възможности и все още животът е пред теб.

— Руди, ти нямаш и шестнайсет…

— Да, прекалено е късно…

Нямаше нужда да ми казва нищо повече, за да разбера, че изпитва ярост към техните. Дори да бяха изчезнали, дори и да не ни отговаряха, родителите ни играеха непрекъсната роля в живота ни в „Жълтата вила“. Аз се сърдех на моите! Сърдех им се, че съм евреин, че са ме създали евреин, че са ни изложили на опасност. Двама калпазани! Баща ми ли? Неудачник. Майка ми ли? Жертва. Жертва на това, че се е омъжила за баща ми, жертва за това, че не бе преценила дълбоката си слабост, че беше само нежна, предана жена. Презирах майка си, но й прощавах, защото не можех да не я обичам. За сметка на това ме изпълваше солидна омраза срещу баща ми. Беше ме принудил да стана негов син, а не се бе показал способен да ми осигури прилична съдба. Защо не бях син на отец Понс?