Възрастите на Лулу

— Добре. Прави каквото знаеш — прекъсна ме тя, преди да довърша фразата си. Беше ми обидена. Тя имаше този навик. Бях свикнала с нейния начин на мислене, с нейната двойствена, сълзлива и нерешителна концепция за приятелството. Снощи дежурният келнер й бе дръпнал хубав бой, а сега й бе необходима нежност и успокоение, нещо деликатно и фино, истинско сексуално удоволствие, както тя казваше. Изглежда, че част от играта й се състоеше именно в отпускане и гальовност, в стичащи се сълзи по посинялата й кожа, във въздишки, които да впечатлят всяка непосветена девица, истински антипод на звяра, обладал я часове преди това, защото този беше начинът й на действие. Бях наблюдавала веднъж увертю-рата: провокираше и ги обиждаше, като малко по-малко отпускаше края, докато захапят. А те винаги влизаха в капана, защото тя гледаше да ги избира достатъчно неопитни и от един и същ социален слой — келнери, мотористи, пикола, току-що пристигнали в Мадрид, все още неопитни, както неопитни бяха и момичетата, щом можеха да приемат лъжите й за изнасилване и болезнени белези. На мен не се опитваше дори да ми намекне, когато се случваше да прецени зле и мъжът се окажеше по-неу-държим от предвиденото, защото имаше и такива, които си правеха това, което си бяха наумили.

Тя се опитваше да отмъсти за пълното ми безразличие към нейните хитрини, напомняйки, че не съм чувствителна, без това да може да ме обиди след толкова години.

Чух хлопването на вратата и шума от течащата вода от душа. Все още държах касетата в ръка, заинтригувана от непознатия знак на нея.

Приближих, се до вратата на банята и подвикнах:

— Може ли да я взема? За касетата става въпрос?

Не отговори. Повторих и потретих въпроса си.

— Прави каквото знаеш! — явно бе сърдита.

Поставих касетата в чантата си и излязох безшумно.

Вече започвах да си мисля, че може би не се държах като истинска приятелка, а тя бе способна да атакува внезапно и неочаквано.

Бяха наистина по-скоро вълнуващи, отколкото красиви. Вълнуваща бе всепоглъщаща-та им плът, бронзовата им кожа, гладкият и твърд корем, късата коса, красота, завоювана милиметър по милиметър с много пот, за да може да се удължи юношеството им над двадесетте години, а може би над тридесетте. Бяха пораснали младежи, големи деца, малка група от отегчени млади хора. Колко са самотни, помислих си. Отегчават се, горките, и се забавляват по единствения познат начин — с големите си щръкнали членове, единствената играчка, с която разполагат, галят се, целуват се, но никога в устата. Харесват се и не могат да го избегнат. Изненадващо ги виждах да опипват мускулите си, сравнявайки ги с тези на седналия до тях, когото поглеждаха под очи по време на играта. Бяха вълшебни, вълнуващи и бих искала да ги удовлетворя, да ги взема в ръце и да ги прегърна, защото ми вдъхваха майчинско чувство, вълнуваха ме до болка. Бяха така красиви и съвършени, макар че вероятно биха ме отблъснали, биха отхвърлили ласките и любовта ми. Биха ми казали: „Остави ни на мира, вече сме големи, знаем сами да се забавляваме, по наш вкус.” Надменни егоисти като всички младежи, глупави деца, които се връщат към игрите си, да се яздат един друг. Беше вълнуващо да ги наблюдаваш, банда от непоправими луди-млади, които разменяха ролите си, като се смееха и провокираха, дори отблъскваха понякога. „Ах, остави ме, сериозно ти говоря, не те искам, не е добре.” Един от тях, роден комедиант, гледаше останалите с изплашени, страхливи очички. Той не искаше и те се въргаляха пред него, очарователни, забавни и двамата. Галеха се взаимно, бяха многс красиви. Изправени, с едната ръка, отпуската покрай тялото, а другата, протегната към тялото на другия, с пръсти, забити в окосмения триъгълник, се опипваха и възбуждаха взаимно, докато малкият