Възрастите на Лулу

Съседът ми бе доста зает. Беше пъхнал ръце под дрехите на двамата придружители, за да извади членовете им, които задържа за миг в дланите си, като ги гледаше с преценяващо око. Единият от тях, дребният с детското изражение, имаше впечатлителен член. Другият, висок и забележителен, с физика на манекен от списание, истински паун с пера, имаше съвсем малък, глуповат и сбръчкан член. По всичко личеше, че това бе най-мизерното и нещастно нещо, което притежаваше. Човек никога не знае, бе помислил сигурно и неговият клиент, защото издаде кратък възглас на изненада и радост, преди да започне да ги гали, без да

дискриминира никой от тях. Всички бяха божи създания в крайна сметка, а и те правеха същото с него, като не преставаха да се целуват в устата. Ели ме попита нещо, което не чух. Повтори на по-висок глас въпроса си.

— Къде е Пабло, питах?

— Наистина не знам. Вече не живеем заедно.

Ако му бях казала, че земята се разтваря под краката му, нямаше да се изненада повече. Замлъкна, гледайки ме в очите, без да знае какво да каже. След това приближи глава до моята предпазливо.

— Не е минал на отсрещния тротоар, предполагам, нали?

Засмях се. Там щеше да го очаква вече Ели, за да бъде пръв. Усетих, че беше разочарован.

— Не, съжалявам, но мисля, че не, ходи с някаква червенокоса.

— По-млада от теб сигурно.

Замалко щях да го пратя на майната, но се сдържах.

— Да, по-млада от мен.

— Значи Пабло те е оставил заради някаква червенокоса.. .

— Не — опитах се да говоря бавно, наблягайки на думите. — Аз го оставих, а той след това тръгна с червенокосата.

Бях сбъркала в предишните си оценки. Сега ме гледаше много по-учудено отпреди, с извита глава, усмихвайки се жлъчно.

— Ти си оставила Пабло? — Той също наблягаше на думите. — И мислиш, че ще ти повярвам, че ти си оставила Пабло, ли?... Хайде де, Лулу!

— Ходи се шибай в задника!

Това бе всичко, което бях способна да му отвърна.

Бях бясна и не желаех да ме вижда тоя педераст да плача. На мен ще казва: „Хайде де, Лулу!” Да те вземат мътните! Ходи да се шибаш в задника и дано да ти го спукат най-после! Гледаше ме като луд. Обикновено отговаряше: „Много благодаря и Господ те чул!”, което ме разсмиваше, но тоя път разбра, че бе сериозно. Запалих колата и замалко щяхме да се блъснем в тази отзад. Добре че бе прибрал стоката си и потеглил бавно. Отляво започна раздвижване. Чиновникът, об-

лечен в тъмносиньо, бе поставил отгоре дребничкия и всеки момент щеше да му го надене, докато другият го обработваше с ръка. Съжалих, че ще изпусна най-хубавото.

Чело ме гледаше уплашена.

— Какво ти става? — Не отговорих. — Ама... защо си такава? В края на краищата Ели винаги е бил влюбен в Пабло, нали, поне той така казва? Моля те, Лулу, внимавай! Ще се пребием...