Прокобата [bg]

— Артър — набрах сили от преживяния удар да заговоря аз, — излишно е да ме презираш. Вече съм смазана под бреме от страдания, нивга несвеждало главата на смъртна в прахта на покаянието. Прегреших, но наказанието ми несправедливо надхвърля деянието.

— Бедно дете — отвърна той, взе ръката ми и ме изгледа със смесица от презрение и жал. — Недей се вини тъй сурово. Не си прегрешила, нищо подобно — това са все женски глупости, които пак надигат глава, но под друга форма. Хайде, госпожо, не може ти да пророниш някоя и друга сълза? Тъкмо там е трябвало да подириш пристан още с наближаването на бурята.

— Ейдриън, не мога да плача, палеща болка пресуши сълзите ми, но… — Ала тъкмо тогава, неканени и нечакани, сълзите избликнаха в очите ми. Сърцето ми щеше да се пръсне от мъка: отпуснах се на колене и със сподавен от ридания глас казах:

— О, Заморна, пожали ме, моля те! Прости ми само сега! Ако знаех, ако имах и най-бегла представа, че от стореното ще падне и косъмче от главата на благородния ми съпруг, по-скоро бих си отрязала дясната ръка, отколкото да потегля на онова проклето пътуване!

— Нямам какво да ти прощавам. Разбира се, съвсем ясно съзнавам, че не си искала да ме нараниш, просто не мога да не се усмихвам на женския нрав, който тъй фино олицетворяваш: слабост, грешки, разкаяние. Върви си, дете, не мога да говоря повече с теб; проклятието ме надвива. О, злодей! О, демон! Сега е твой ред да ликуваш, но сетне аз ще бъда победител! Хвърли ме в гробницата! Позволявам ти, но сетне ще възкръсна, защото мраморната й паст няма да се отвори да ме погълне! — Положи ръка върху сърцето си и потръпна, сякаш невидима болка раздира в този миг извора на живота му.