Прокобата [bg]

Отвърнах както можах, утвърждавайки противното.

— Странно — продължи той. — Ако тайната е разкрита, щеше да се разпространи като горски пожар. Но може би не е, а омразният дявол подло се възползва от някоя фалшива тревога.

След кратко мълчание се изправи, прекоси стаята с дълги, бързи крачки и възкликна:

— Кой се с месил в личните ми дела? Кой си е пъхал носа в онуй, дето избрах да запечатам в тежка тайна? Чия ръка е счупила ключалката? Чие око е съзерцавало съкровището? В името на всичко свято, в името на всичко пъклено (а в тази работа има повече пъкленост, отколкото святост), ако е мъж, ще отнема живота му за отплата, ако е жена, да бъде навеки белязана с омразата на Заморна.

— Велики гении!13 Да умра сега, да потъна, още в първия изблик на живота, в студен, тъмен гроб, да оставя славата си несбрана, надеждите си — разстлани като златна жътва, да напусна полето, узряло за сърпа, когато тъкмо съм повел жетварите14, да оставя кралството си безутешно, името си — нарицателно за някой, който обещава като Господ, ала изпълнява като окаян син на земята, да видя великото проклятие да се стоварва върху ми заради нахалното любопитство на някой злодей — това би вдъхнало искрица безумен живот и в дробовете на мъртвец, и би подпалило аления лед, сковаващ вените му тъй, както кипи моята кръв сега! Кълна се, че това жалко престъпление е дело на жена, тласкана от зловредно любопитство. Ето как винаги прекатурват великите градежи на мъжкия замисъл! Сигурно е имало замесена и ревност. Ха! — И погледна към мен.

В този миг ме изпълваше едно-единствено чувство и пламенно желание: земята да се разтвори и да ме погълне в най-скришните си пазви. Свивах се под погледа му, който дори не виждах, само чувствах върху си като жив огън. И хиляда години щастие няма да изличат от паметта ми този миг на непоносимо страдание. Не можех да говоря — езикът и душата ми бяха попарени. Пред очите ми се стелеше мъгла, в ушите ми ечеше скръбен стон, през който до слуха ми долиташе камбанен звън. Скоро след това усетих, че в стаята влезе някой. Последва гробно мълчание. Сетне слабите вопли на клето, страдающо човешко създание. Полека-лека се посъвзех, колкото да различа Финик, свит в нозете на господаря си, да клати рошавата си глава, и докато протегнатите му ръце отвръщаха на знаците на Заморна, устните му мълвяха звуците, привлекли вниманието ми. Разговорът им не продължи дълго. Като свърши, херцогът застана до мен. Обладана от ужас и не знаейки що върша, напълно лишена от разум, хукнах да бягам към вратата.

— Мери — започна той с най-проникновения си тон, — върни се. Нали не се страхуваш, че ще те ударя?

Сляпо се подчиних, водена повече от инстинкт, отколкото от нещо друго.

— Е — полушеговито продължи той, — значи ти си престъпницата, както узнавам. Втълпила си си да прескочиш до Дуро Вила, нали тъй, прелестна херцогиньо? Просто да зърнеш Мина Лори и малкия Фиц-Артър, с когото впрочем имаш работа колкото с жителите на Камчатка. И там си съзряла лица, които не си очаквала да видиш. Аз съм те предупредил да си вървиш, тъй поне ми казва Финик. Накратко, проклетото ти женско любопитство е дало на най-лютия ми враг предимство, от което сега той, за твое най-голямо удоволствие, ще се възползва. Уважаема госпожо, знай, че вече ме измъчват предсмъртни страдания. Сигурно не след дълго ще си отида и тогава ще бъдеш напълно свободна. Недей да трепериш и да бледнееш. Ето, облегни се на ръката ми, изглежда, ще припаднеш. Не те мразя, Мери, не си могла да възпреш любопитната си женска слабост, родени сте с нея, ти и целият ти пол. Но затова пък, мило момиче — усмихна се ледено и ме тупна по врата с неизказано пренебрежение, — всецяло те презирам.