Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
— Не се събирай с Жендо, той е лош човек! — говореше му тя.
— Че какво му е лошото?
— Дъщеря ти затри млада и зелена, имота ти плячкоса, ти си тръгнал с него политика да правиш.
— Не е лош човек той, ами животът е лош.
— А кой го прави лош? Такива като него. Да не речеш, че и Чаков е добър?
— Ами че добър е. Всички са добри, само че, нали ти казвам, животът ги кара да вършат разни работи.
— Боже! — гледаше го жалостиво стрина Груда. — Ти си се пръкнал на този свят само да теглиш!
И наистина Солен Калчо не бе способен на саможертва, а на страдание, и то поради мекия си и доверчив характер. Но страданието, с което бе свикнал като с постоянна и поносима болест, не го докарваше до отчаяние. В дългите часове на размисъл и съзерцание сред природата той стигаше до една и съща мисъл: че хората ще се оправят само ако „дават път на истината“. Но каква бе тази истина, никога не бе мислил, както не си даваше сметка, че може би всеки човек си има истина. Ето защо с доверие приемаше като своя истината на оня, който умееше да му я внуши най-убедително, и така стигаше до парадоксалното положение да служи на своята истина и същевременно на много и чужди истини. Така той се луташе между истините и това именно му причиняваше страдание.
По жетва излезе заповед снопите да се складират на края на селото и там да се вършеят, за да се вземат навреме и от всички държавните доставки. Мнозина крадяха нощем снопи и правеха черни хармани в потайните места на землището, крадяха царевица, картофи и всякаква храна. Солен Калчо залавяше някои от крадците, ала не стреляше на живо месо, както му бе заповядал Стоян Кралев, нито пък ги арестуваше, защото го примолваха да запази работата в тайна. „Виждаш, че държавата взема всичко, пък и трудоденят, казват, ще бъде по двайсет стотинки, и то чак на края на годината, гладни ще измрем през зимата!“ Е, то така, казваше Солен Калчо, изпълнен с искрено съчувствие, съветваше ги друг път да не правят таквиз работи, щото е противозаконно, и обещаваше, че няма да ги издаде. Но още на сутринта се явяваше на доклад пред Стоян Кралев или пред председателя и с чиста съвест им казваше истината: къде и кого е заловил в кражба.
Селяните с изненада откриха в него една коварна личност, която умело се е прикривала, докато се добере до лентяйската службица, и за да я запази, издава „своите“ на властта, без да му мигне окото. Започнаха арести, следствия и глоби, а един, комуто отдавна търсеха цаката като отявлен противник на текезесето, изпратиха на лагер. Мнозина се настроиха срещу пазача и не закъсняха да му отмъстят. Няколко пъти го нападаха нощем из засада, поотупаха го здравата, отровиха прасето му, а веднъж се опитаха да запалят и къщата му. От милицията го питаха познал ли е някого от тези, които са го нападали, и ако бе посочил някого, макар и погрешно, щяха да го накажат или поне да го подложат на следствие, но Солен Калчо не можеше да назове никого. Съмняваше се в някои хора, „ама като не съм чул гласа му и не съм видял очите му, не мога да вкарам човека в беля. Което си е истина, истина е!“.
Не забравяше и бившия фелдфебел Чаков. Колкото и да бе зает, намираше време да го спохожда през месец-два, макар и за няколко часа. Отиваше при него с манлихерата на рамо и с паласката на кръста, в която, при двата патрона, винаги имаше и някакъв армаганец. Фелдфебелът бе още държелив, но склерозата го газеше вече здравата и всеки път питаше госта си кой е и откъде идва.
— Аз съм, госин филтебел, Калчо Статев, от втора рота.
— Седни! Откъде имаш тази пушка?
Докато Солен Калчо му обясняваше може би вече за петдесети път откъде и защо я има, фелдфебелът вземаше манлихерата с треперещи, отпаднали пръсти, изтегляше затвора, прицелваше се в някоя точка и натискаше спусъка. После оставяше манлихерата между коленете си и отново питаше:
— Кой ти позволява да носиш оръжие?
— Пазач съм на текезето, госин филтебел.
— Така! Изпълнявай службата точ в точ, инак ще играе дървеният господ. Помниш ли, редник Статев, как те набъхтах аз тебе веднъж в ротното помещение?
Склерозата все още не бе успяла да изтрие от паметта на фелдфебела тези сладостни възпоминания от миналото, сплесканото му, омотано в бръчки лице се оживяваше, измежду жълтите гурели на клепачите му просветваха две немощни пламъчета, а треперещите пръсти на ръката му се повдигаха към устата и вместо да ги наплюе, той ги олигавяше със слюнката си.
— Помня, как да не помня, госин филтебел, млади бяхме, служба служехме.