Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
След вечеря стрина Груда го изпрати да нагледа кравата. Влезе в обора, вдигна фенера над очите си и видя кравата да лежи на една страна с издут корем и отпусната глава. Окачи фенера на гредата и като пристъпи към кравата, видя, че тя е мокра от пот и от нея се показват предните крачета на теленцето. Знаеше, че след предните крачета ще се покаже главичката, приседна на колене и започна бавно да тегли крачетата към себе си. Когато се показаха коленцата, той разбра, че това са задните крачета, и се изплаши. Теленцето се раждаше ненормално и може би мъртво, а можеше и кравата да умре. Какво да правя сега, помисли той и не се сети да повика стрина Груда или някого от съседите. Така мина нощта.
Теленцето се роди живо и здраво на разсъмване, цялото розовочервено, само на главата си имаше бяло петно. Кравата веднага се вдигна на крака и започна да го ближе. Капнал от напрежение и от умора, той поседна върху купчината слама да почине и заспа. И сънува, че седи на горния кат на чардака в лозята, а една бяла птичка кацна на върха на разлистената череша и започна да пее, ала вместо песента й из простора се разнесе звън на камбанки. Както винаги и сега се учуди, като откри, че не птичката, а листата на дървото потрепват от вятъра, докосват се едно друго, звънят като камбанки и всичко наоколо е замряло в радостен покой и блаженство…
Видяхме се през есента на четиридесет и седма година, когато се завърнах от казармата в село. Агитацията за образуване на ТКЗС бе в разгара си. Като повечето от младите хора и аз бях включен в агитаторските групи. Партийният секретар Стоян Кралев ми възложи да агитирам роднините, близките и съседите си и аз започнах със Солен Калчо. Стрина Груда се гърбучеше нещо в градината, прескочих плета и отидох при нея.
— Човекът ми проговори! — каза тя, след като ме здрависа.
Знаех, че човекът й си е възвърнал говора, но си дадох вид, че го чувам за пръв път, за да й доставя радостта още веднъж да го разкаже някому. Скубеше праз, трупаше едрите и крехки стъбла на малки купчинки и аз се наведох да й помогна. И тя ми разказа как една нощ го пратила да нагледа кравата: „Запали фенера, излезе и бая се забави, и аз съм заспала. Като се събудих, то съмнало, а него го няма. Сетих се, че нощес го бях пратила в обора, отърчах там, отворих вратата и кво да видя. Лежи по гръб на сламата с разперени ръце като умрял. Акълът ми изскочи. Калчо, Калчо, викам, че ме е страх да пристъпя към него, а той рипна, та стана, отвори очи и извика: «Имаме си теленце!» И оттогаз проговори. Ей го на покрива на кошарата, прехвърля керемидите…“
Той бе ме видял вече, докато разговарях с нея, и слизаше по стълбата да ме посрещне. Стори ми се съвсем друг човек, и не за това, че го виждах за пръв път в цивилни дрехи. В израза на лицето му, позастаряло и изпечено, в очите му, в походката му имаше изненадваща промяна, сякаш с военната униформа бе захвърлил и оная непригодност към живота, поради която бе живял с години далече от хората в съзерцателна самотност, за да се отдаде сега на труд и грижи за имота си като всички селяни. Позабърса в панталона ръцете си, боядисани от червения прах на керемида, здрависахме се и заговорихме кой къде е бил през тези четири-пет години, откакто не бяхме се виждали.