Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна
- Автор: Юнассон Юнас, Юнасон Юнас
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Kolibri
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна». Краткое содержание книги:
Алан се зачуди какво точно произвеждат на това място. Юлиус му обясни, че това е фабрика с дълга история – още през XVII век тук леели оръдия и ги доставяли на онези участници в Трийсетгодишната война, които искали да убиват по-ефективно.
Алан смяташе, че е било излишно хората през XVII век да се избиват взаимно. Само ако са били малко по-търпеливи, в края на краищата всички до един са щели да умрат. Юлиус отвърна, че това важи не само за XVII век, но и за всички епохи. След това добави, че почивката е свършила и е време да си обират крушите. Планът на Юлиус беше двамата приятели да извървят краткото разстояние до центъра на Окерш Стюкебрук и там да решат какво да правят.
Инспектор Аронсон огледа старата гара на Бюринге, но не намери нищо интересно, с изключение на домашните пантофи, които може би принадлежаха на столетника. Реши да ги вземе със себе си и да ги покаже на персонала на старческия дом.
По кухненския под видя малки локвички вода, които водеха към хладилно помещение с изключен вентилатор и отворена врата. Ала това не изглеждаше да има каквато и да било връзка с разследването.
Затова комисарят продължи към село Бюринге, за да разпита жителите му. В три от къщите имаше хора и от тях инспекторът научи, че на втория етаж на гарата живее един Юлиус Юнсон, известен крадец и измамник, с когото никой не иска да си има вземане-даване, и че никой не е видял или чул нещо необичайно от миналата вечер насам. Ала свидетелите и за момент не се усъмниха, че Юлиус Юнсон може да се е забъркал в някоя измама.
– Вкарайте го зад решетките! – извика най-разгневеният съсед.
– Но защо? – попита инспекторът с уморен глас.
– Защото нощем краде яйца от кокошарника ми, защото миналата зима отмъкна новата ми шейна, пребоядиса я и каза, че е негова, защото си поръчва книги на мое име, рови в пощенската ми кутия, когато пристигнат, а после аз трябва да плащам сметката, защото се опитва да предлага домашна водка на четиринайсетгодишния ми син, защото...
– Добре, добре, ясно. Ще го вкарам зад решетките – каза инспекторът. – Само че първо трябва да го намеря.
Аронсон тръгна обратно към Малмшьопинг и беше някъде на половината път, когато телефонът му иззвъня. Бяха колегите от Ескилстюна. Фермер на име Тенгрот се обадил и съобщил нещо любопитно. Час-два по-рано един добре познат в околността мошеник минал покрай нивите на Тенгрот на дрезина по старата железопътна линия между Бюринге и Окерш Стюкебрук. Заедно с него се возели и един старец, голям куфар и младеж със слънчеви очила. Изглеждало сякаш младият мъж бил шефът. Само дето нямал обувки...
– Сега вече наистина нищо не разбирам – промърмори инспекторът и обърна колата с такава скорост, че пантофите върху седалката до него се търкулнаха на пода.
След двеста-триста метра бавното темпо на Алан съвсем намаля. Въпреки че не се оплакваше, Юлиус виждаше, че коленете го мъчат не на шега. Малко по-нататък имаше павилион за хот-дог. Юлиус обеща на Алан, че ако успее да стигне дотам, ще го почерпи с хот-дог, понеже сега вече може да си го позволи, а след това ще уреди и въпроса с транспорта. Алан отвърна, че никога в живота си не се е оплаквал от болежките си и не възнамерява да започне точно сега, но един хот-дог щял да му дойде добре.
Юлиус забърза крачка, докато Алан се тътреше зад него. Когато старецът го настигна, спътникът му вече беше преполовил хот-дога си. И това не беше всичко.
– Алан, запознай се с Бени. Той е новият ни личен шофьор – каза Юлиус.
Бени, собственикът на павилиона за хот-дог, беше около петдесетте, но всичката му коса си беше на мястото, събрана на конска опашка. За около две минути Юлиус бе успял да купи един хот-дог и една фанта, сребристия мерцедес на Бени, модел от 1988 година, и самия Бени – общо за сто хиляди крони.
Алан погледна собственика на павилиона, който продължаваше да стои на поста си.
– И теб ли купихме, или само те наехме? – попита старецът накрая.
– Колата е купена, шофьорът е нает – отговори Бени. – Като начало, за десет дни, а след това ще преразгледаме трудово-правните взаимоотношения. Цената включва и един хот-дог. Мога ли да те изкуша с виенски вурст?
Алан предпочиташе обикновен варен кренвирш. Освен това според него сто хиляди за такава стара кола бяха прекалено много, дори и да се смята шофьорът, затова настоя, че му се полага и бутилка шоколадов шейк към хот-дога.
Бени веднага се зае с изпълнението на поръчката. Така или иначе, щеше да затвори павилиона си, един шоколадов шейк повече или по-малко вече беше без значение. Бизнесът му не вървеше – да поддържаш павилион за хот-дог в място като Окерш Стюкебрук се беше оказало точно толкова лоша идея, колкото беше изглеждало и в самото начало.