Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
След малко прекосихме някакъв градец и спряхме извън него при бензиностанцията, до която имаше и малък бюфет. Захарчо наля бензин и донесе на нас с Шефа по една кока-кола. После поехме отново.
Шефа не обели нито дума до самия Бърдънс Лендинг. А когато влязохме в града, каза само:
— Джек, обясни на Захарчо как се стига до къщата. Нали там живеят и твоите приятели.
Да, там живеят моите приятели. По-точно, живееха. Там в бялата къща живееха Адъм и Ан Стантън заедно с овдовелия си баща, губернатора. Това бяха някога моите приятели, Ан и Адъм. Ние с Адъм ходехме за риба и кръстосвахме с платноходка цялата тази част на Мексиканския залив и Ан, с нейните големи очи и слабичко благо лице, винаги биваше с нас и винаги мълчеше. Ние с Адъм ловувахме и правехме излети из цялата околност и Ан все ходеше с нас, Ан, това тънкокрако момиченце, с четири години по-малко от нас. Ние седяхме пред камината у тях или у нас, играехме или четяхме книжки и Ан все седеше край нас. Но мина време и Ан вече не беше малко момиченце. Стана голямо момиче и аз така се влюбих в нея, че живеех като насън. И в този сън сърцето ми сякаш щеше да се пръсне, защото целият свят се беше побрал в него и напираше навън, за да се изяви. Но и на това лято дойде краят. Минаха години, без да се случи това, което бяхме сигурни, че един ден ще се случи. Сега Ан е стара мома, живее в големия град и въпреки че все още е привлекателна и носи хубави дрехи, смехът й е суховат, а лицето напрегнато, сякаш се мъчи да си спомни нещо. Какво ли се мъчи да си спомни? Не, не е нужно да напрягам паметта си. Бих могъл да се сетя, но не искам. Ако човешкият род не помнеше нищо, щеше да бъде напълно щастлив. Някога следвах история и това комай е единственото, което съм научил от университета. Или, по-точно казано, единственото, което мисля, че съм научил.
След малко ще стигнем до крайбрежния булевард с къщите, гледащи към залива, там, гдето живееха всички мои приятели. Ан, която сега беше стара мома или почти стара мома. Адъм, сега прочут хирург, който се държеше приятелски с мен, но с когото вече не ходехме за риба. И съдията Ъруин, който живееше в последната къща и беше приятел на нашето семейство, който ме вземаше със себе си на лов и ме учеше да стрелям и да яздя и ми четеше в кабинета си исторически книги, подвързани с кожа. След като баща ми изчезна, Елис Бърдън, съдията беше за мен повече баща, отколкото мъжете, които се женеха за майка ми и се настаняваха да живеят в дома на Елис Бърдън. И най-важното — съдията беше човек.
И тъй аз обясних на Захарчо откъде да мине, за да стигнем до крайбрежния булевард, където живееха, или бяха живели, всички мои приятели. Всички светлини в града освен уличните лампи бяха угасени и къщите по Крайбрежния се белееха между магнолиите и дъбовете.
Минаваш нощем през градеца, в който някога си живял, и очакваш да видиш самия себе си — с къси панталонки, застанал на ъгъла под лампата, в която насекомите се блъскат и падат зашеметени на улицата. Очакваш да видиш онова малко момче, застанало под уличната лампа в тоя късен час, и се готвиш да му кажеш по-скоро да се прибира да спи, че дяволите ще го вземат. А може би си у дома в леглото и спиш дълбок сън, без да сънуваш, и всичко, което ти се струва, че си преживял, никога не е било. Но тогава кой, дявол го взел, е този, който седи на задната седалка в големия черен кадилак, носещ се като призрак из града? Джек Бърдън, разбира се. Нима не помните малкия Джек Бърдън? Онзи, който почти всеки следобед излизаше в залива с лодката си да лови риба, а надвечер се прибираше, вечеряше, целуваше за „лека нощ“ красивата си майка, прочиташе си молитвата и в девет и половина лягаше да спи. О, значи, става дума за момчето на стария Елис Бърдън? Да, и за онази жена, която Елис си беше взел от Тексас — дали пък не беше от Арканзас? — онази слаболика жена с големи очи, която сега живее в къщата на стария Бърдън, с последния си мъж. А какво стана с Елис Бърдън? Дявол знае, толкова години вече от него няма ни вест, ни кост. Той си беше чудак. И то какъв — да си зареже дома и да остави такава красавица като тази жена от Арканзас. Кой знае, може би не е могъл да й даде онова, за което тя е жадувала. Но пък й беше дал този хлапак, този Джек Бърдън. Да.
Влизаш в града нощем и в ушите ти кънтят гласове.
Стигнахме до края на Крайбрежния и пред нас, между тъмните дъбови клони, къщата се бялна като кост.
— Стигнахме — казах.
— Спри тук — разпореди се Шефа. После се обърна към мен: — Свети. Не си е легнал още, дъртакът му с дъртак. Иди почукай и му кажи, че искам да го видя.
— Ами ако не отвори?