Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Ще отвори — каза Шефа. — Но ако не иска, ще го принудиш. За какво ти плащам?
Излязох от колата, отворих пътната врата и тръгнах по застланата с раковини алея под тъмния свод на дърветата. И тогава чух зад себе си стъпките на Шефа. Вървеше почти непосредствено след мен и така стигнахме до стъпалата. Тук той отстъпи встрани и аз почуках на вратата. Почуках втори път и видях през прозореца до входа да се отваря вратата на преддверието — тя води към кабинета, спомних си аз, — след което в преддверието нахлу светлина от кабинета. Съдията се приближаваше към вратата. Видях през стъклото как се мъчи да отвори ключалката.
— Кой е? — попита съдията.
— Добър вечер, господин съдия — отвърнах аз.
Той стоеше на прага и се взираше в тъмното, мъчейки се да разпознае лицето ми.
— Джек Бърдън — обадих се аз.
— О, Джек, каква изненада! — възкликна той и подаде ръка. — Влизай. — Той, изглежда, дори се радваше, че ме вижда.
Стиснах подадената ръка и влязох в преддверието, където огледалата в олющени златни рамки и стъклата на големите фенери върху мраморни поставки проблясваха на слабата светлина, идваща откъм кабинета.
— С какво мога да ти бъда полезен, Джек? — попита той и ме изгледа с жълтите си очи. За разлика от всичко останало в него те не се бяха изменили много.
— Такова — започнах аз и не знаех как да завърша, — аз просто исках да проверя дали не сте си легнали и дали не можете да поговорите с…
— Но моля ти се, Джек, влизай. Да не ти се е случило нещо, синко? Чакай първо да затворя вратата, пък…
Той се обърна да затвори и ако сърцето му не беше здраво като паве въпреки седемдесетака, сигурно щеше да се строполи мъртъв. Защото до вратата, без да шумне, стоеше Шефа.
Но съдията не се строполи мъртъв. Дори лицето му не трепна. Обаче аз усетих как целият се смрази. Представете си, че понечвате да затворите вратата нощем и пред вас от мрака изникне някакъв човек — как ще се почувствувате?
— Не — усмихна се непринудено Шефа, свали си шапката и пристъпи вътре, сякаш го бяха поканили да влезе, — нищо не се е случило с Джек. Поне доколкото аз зная. — Нито с мен.
Сега съдията беше спрял погледа си върху мен.
— Моля за извинение — каза той с глас, който по негова воля можеше да звучи студено и да чегърта като изхабена игла по стара грамофонна плоча. — Забравих за миг, че сега ти се намираш в сигурни ръце.
— О, Джек е добре, не може да се оплаче — каза Шефа.
— А вие, сър… — обърна се съдията към него и го погледна изкосо с жълтите си очи — той беше половин глава по-висок, — а мускулите на челюстите му заиграха под сухата, набръчкана, ръждивочервеникава кожа. — Имате ли да ми кажете нещо?
— Не съм сигурен — отвърна небрежно Шефа. — Не, засега нямам.
— Добре — каза съдията, — в такъв случай…
— Но може и да се намери тема за разговор — прекъсна го Шефа. — Знае ли човек? Ако се поотморим.
— В такъв случай — продължи съдията и гласът му отново зачегърта нечовешки, като изхабена игла по стара грамофонна плоча или пила по ламарина — искам да ви уведомя, че се готвех да си лягам.
— Още е рано — каза Шефа и бавно измери съдията от глава до пети. Той носеше старомодна кабинетна пижама от кадифе, официален черен панталон и колосана риза, но беше свалил вече яката и папионката и златното копче за яката блестеше под старческата зачервена адамова ябълка. — И ще спите по-добре — продължи Шефа, след като свърши огледа, — ако отложите малко лягането и дадете възможност на стомаха да смели вечерята.
И той тръгна към вратата, откъдето влизаше светлината — вратата към кабинета.
Съдията Ъруин го гледаше в гърба, а Шефа, сякаш нищо не е било, вървеше към кабинета с измачканото си от седалката сако, със засъхналите вече потни петна под мишниците. Ще не ще, съдията тръгна след него.
Последвах ги и аз.
Когато влязох в кабинета, Шефа вече се беше настанил в голямото протрито кожено кресло. Застанах до стената под пълните с книги полици, стари книги, предимно юридически, подвързани с кожа, които се губеха в сянката към тавана и от които стаята миришеше като от мухлясало сирене. Да, тук нищо не се беше изменило. Аз помнех тази миризма от дългите вечери, прекарани тук, когато си четях книги или слушах съдията да ми чете, а пъновете пукаха в камината и часовникът в ъгъла, старинният стоящ часовник, сипеше върху нас своите бавни, равномерни отрязъци време. Да, същата стая. С големите офорти на Пиранези, поставени в тежки резбовани рамки — Тибър, Колизеят, някакъв порутен храм. С камшиците за езда на полицата над камината и на писалището, със сребърните купи, спечелени от кучетата на съдията и от самия него на състезания по стрелба. Стойката за пушките тънеше в сянка зад вратата, скрита от светлината на голямата месингова настолна лампа върху писалището, но аз познавах всяка пушка в нея дори опипом.