Чудовището на нашата улица
- Автор: Харисън Лийси
- Серия: Monster High #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0851-3
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Чудовището на нашата улица». Краткое содержание книги:
Седма глава
Прозорец към света
Франки се събуди с лице, притиснато към клетката на глитератите, но този път не те се нуждаеха от утехата й. Заплахата от Хисет бе отминала, след като Дюс отново я бе вкаменил. Бурята също утихна малко след като пуснаха тока. И така, сега лъскавите плъхове спяха кротко, сгушени един в друг като донати, опаковани за вкъщи, в прозрачна кутия. Този път Франки се нуждаеше от утеха. Веднъж предадеше ли се в полицията, това означаваше, че може никога вече да не види родителите си; никога няма да иде на бал или да учи в колеж; никога няма да кара кола или да лети със самолет. Никога няма да стане изпълнителен директор на Sephora или да отиде на почивка на Бахамите. И най-вече, тя никога нямаше да получи топяща шевовете целувка от Ди Джей — като онази, която получи от Брет.
Да, решението да се предаде май дойде малко прибързано, подтикнато от силното чувство на благодарност към приятелите й, които се промъкнаха през прозореца и така изразиха своята подкрепа. Но щом те рискуваха живота си за нея, не биваше ли и тя да рискува своя за тях? На първо място, вината за лова на чудовища бе именно нейна. А и саможертвата й ще спре издирването на полицията и РАД ще получат обратно своята свобода. Тоест, ако считаха, че прикриването на кожата, зъбите, козината, люспите, змиите, потта и невидимостта можеше да се нарече „свобода“. Със сигурност не това Франки наричаше свобода.
— Искате ли малко ирония? — оплака се тя, докато връщаше клетката на глитератите на стоманената маса до леглото. — Борих се за свобода, а сега имам по-малко, отколкото когато започнах. И както изглежда, ще става още по-зле.
Те свиха розовите си нослета.
— Благодаря — Франки опита да се усмихне. — И аз ви обичам.
— С кого говориш? — попита баща й, като влезе, без да почука. Изглеждаше, че „правото й на усамотение“ бе прибавено към растящия списък с неща, които й бяха отнети, наред с общуването с погледи, социалния живот, общуването с родителите, мобилния телефон, училището, телевизията, музиката, гардероба с дрехи, интернет, украсата на стаята, ваниловите свещи и чистия въздух.
Франки скри новия си телефон под одеялото.
— С плъховете — каза тя. — Доста е самотно тук.
Виктор не отговори. Вместо това прекоси стаята в износените си чехли и бялата престилка и събра инструментите си.
— Какво правиш? — попита Франки. Дали предложението на Клео да я разглоби, докато всичко отшуми, не се е просмукало някак през стената в подсъзнанието му по време на зареждането?
— Ще конструирам семейно куче — отвърна той и тръшна инструментите на масата.
Франки бързо събра завивките си (и контрабандния телефон) и ги стовари в далечния ъгъл до прозореца. Времето навън бе слънчево. Имаше надежда.
— Наелектризиращо! Ще ти помагам — предложи тя.
— Няма нужда — каза той на купчината от метални джаджи пред себе си. — Предпочитам да работя сам днес. — Той включи окото на Циклопа, без да вдигне тежките си клепачи и да я погледне.
— Мога да боядисам козината му или нещо друго — не отстъпи тя. — Какво ще кажеш за розово на зелени сърца? Ще бъде свежо, а?
Виктор въздъхна шумно и прокара ръка през косата си.
— Татко — помоли се Франки, като подръпваше грубия бял ръкав на престилката. — Погледни ме!
Влезе Вивека с димяща чаша кафе за съпруга си.
— Баща ти трябва да работи сам днес. — Боса и увита в черен плюшен халат, тя изглеждаше, сякаш бе болна от грип. Сияйната й кожа бе посърнала. Теменужените й очи бяха зачервени. Черната й коса бе разрошена. Тя леко сложи чашата до съпруга си. Зажадняла да си спомни предишния живот, Франки се приближи към Вивека и вдъхна с отчаяние да улови аромата на гардения. Но сладкият аромат бе изчезнал.
— Защо трябва да работи сам?
— Майсторенето му помага да се освободи от стреса — обясни майка й, без да вдига очи.
— Стресът, който аз причиних?
Точно като при Виктор, очите на Вивека огледаха лабораторията… масата… инструментите… готови да се спрат върху всичко друго, но не и Франки.
— Така ли?
Те сведоха поглед.
— Така ли? — Тя пусна искри. Болката й отекна в голите стени. Родителите й мълчаха. — Кажете ми нещо! Скарайте ми се! Обвинете ме за неприятностите, които причиних! Кажете ми, че вече не ме обичате! Само кажете нещо!