Чудовището на нашата улица

Дали тази Мелодорк не бе омагьосала всички? Явно бе, че имаше някакво тайнствено влияние върху Джаксън и Франки. Как иначе би могла да се вмъкне в затворения, строго охраняван кръг на РАД? Клео възнамеряваше да научи това… по-нататък. Сега имаше далеч по-неотложна задача.

Като повдигна леко триъгълното горнище на бронзовия бански, тя погледна очерталата се линия. Двете отсенки на кафявото — тъмно и още по-тъмно — й казаха, че е готова. След дългите дъждовни дни, кожата й най-сетне бе придобила отново своя предпочитан тон — лате с много малко мляко. Часът удари. След шейсет минути трябваше да дефилира със скъпоценностите на леля Нефертити пред приятелките си. Ако закъснееше и миг дори, цветът на кожата й щеше да започне да избледнява.

След като втри набързо, но щателно, в тялото си лосион от смола, тя облече вталена рокля, пясъчна на цвят, обу кожените сандали с каишки и нави Хисет на ръката си. Внимателно, на пръсти, за да не вдига шум, тя прекоси бързешком двореца и изтича навън в слънчевия следобед.

Вървейки по улицата с телефон, вдигнат нагоре към боговете, Клео призова завръщането на чертичките в индикатора за обхват. Когато стигна средата на улицата, близо до къщата на Джаксън, симфония от звуци извести, че бе отново в играта. Имаше седем съобщения.

„Благодаря ти, Геб!“