Един от Първа дивизия (Спомени на участник)

— Е па одете, Петруне!

Малко по-горе писах: Почти цяла нощ копахме и уморени, всички си легнахме. Вярно. Бяхме уморени, легнахме си. Но по средата направихме вилазка. Като се юрнаха войниците в селото, че като почнаха да тършуват… За какво? За жени ли? Какви ти жени! За ядене ли? Какво ти ядене!

Всеки граби кой дюшек, кой юрган и — право на позицията! Както англичанинът не тръгва на път без четка за зъби, тъй и нашият шоп „не може“ да спи без дюшек или юрган…

У наше Шопско не е като у Търновско, например де, дека „нема“ нищо. У нас, у „сите“ ка̀щи, сѐ дюшеци и юрганье… Без порция може, кога нѐма, ама без юрган — не може!!…

Тия войнишки набези, когато позицията, на която се нощуваше, бе близо до някое село, се свършваха по един и същ начин. На сутринта настъпваме, а цялото село, ако е останало, настъпва след нас и заема окопите ни. Позицията е побеляла от разхвърляни, посивели, посинели и почернели от кал дюшеци и юргани, които населението идваше да прибере… и изпере…

Но да оставим шегата настрана. Не е ли днес втори януарий, рано сутринта? Не сме ли на открито? Не зъзнем ли? Оная равна като тепсия Рома̀ния не оставя ли вятъра да лудее както си ще? Студ. Без завивка не може.

Читателю, свали шапка пред шопа, който преброди цяла Румъния, за да можеш ти в София спокойно да спиш.

Вляво от ротата, до самата нея, само на няколко крачки от моя взвод, имаше едно оръдие, до него друго, до тая батарея втора, трета.

Дванадесет оръдия на позиция на една линия с пехотата! Просто като с конец подравнени. Пижо гледа, радва се и се гордее. Артилерията е винаги зад него. Само я чува. А сега я вижда и може да попипа и оръдията дори. А войниците — сѐ нашенци.

Но и тук не минава без закачки. Някой ще се обади.

— Макя, дойдохте ли и вие при назе, да лапате от нашата? Ама не бойте се. Туа сме, ние че ви вардиме!

Тук видях мнозина от артилеристите. Между другите и батарейните от отделението на майор Жечко Иванов. Това отделение от 14 артилерийски полк придружаваше полка ни в Добруджа и Румъния и името на Жечко Иванов, този бляскав артилерист, бе известно на всички. Както батарейните, които бяха се отличили, тъй и младшите офицери бяха софиянци и почти всички познати. Между тях бе съшколникът ми, офицерският кандидат Димитър Сарафов. Двете му топчета бяха до самия ми взвод.

— Здравей, Митко!

— Как си бе, Гошо? Брей, къде било съдено да се видим и то на връх Нова година!

Още през нощта трябваше да блиндираме окопите. Нарежда се да се изкърти оградата на гробищата. Но никой войник не мърда. Всички разбираме. Нареждането не се повтаря.

На сутринта бяха хвърлени няколко снаряда. Едва настъпи тишина, като плъзнаха войниците, че ограда, че вътре ограда, че кръстове! За няколко минути гробищата се обърнаха в запустяла, от корен изкоренена градина.

Тук си спомних думите на Дъба в нашата литература: „Няма преграда, няма препятствие, което да задуши това мощно чувство — чувството на самосъхранение!“