Момиче на пружина

„Толкова близо“ — помисли си той.

Спецификациите бяха там. Само на сантиметри. Виждал ги беше. ДНК мостри на генехакнати водорасли, геномните им карти върху твърди информационни кубчета. Спецификациите за отглеждането на каймака и превръщането му в лубрикант и прахообразно вещество. Точните изисквания за темперирането на пружинниковите жички, така че да приемат новото си покритие. Следващото поколение в съхранението на енергия беше само на една ръка разстояние. А заедно с него — надеждата да възкреси себе си и своя клан.

Помнеше как Йейтс си мърмори под нос и пие, а той налива бяла ракия от сорго в чашата му, слуша бръщолевенето му и грижливо отглежда доверието и зависимостта му — и така повече от година. А после се оказа, че всичко е било напразно. Сега всичко се свеждаше до онзи сейф, който Хок Сенг не можеше да отвори, защото Йейтс се беше оказал достатъчно глупав да вбеси инвеститорите и недостатъчно компетентен да осъществи мечтата си.

Ако само се добереше някак до документите, Хок Сенг можеше да построи империи, нови империи. Уви, разполагаше само с непълни копия, направени по времето, когато спецификациите се въргаляха по бюрото на Йейтс, преди впиянченият глупак да купи трижди проклетия сейф и да го докара в офиса.

Сега между него и спецификациите имаше ключ и комбинация, и масивна желязна врата. Сейфът беше от добрите. Хок Сенг разбираше от сейфове. Самият той беше ползвал такъв сейф, когато беше голяма работа и имаше документи, които да защити от чужди погледи. Адски много се дразнеше, че чуждоземските дяволи използваха същата марка сейф като онзи, който той беше използвал за търговската си империя в Малая — „ИнгТай“. Китайско творение, покварено за чужди цели. Дни наред се беше взирал в този сейф. Медитирал бе, концентриран върху знанието, което се съхраняваше там… Хок Сенг кривна глава, внезапно споходен от една мисъл.

„А вие затворихте ли го, г-н Лейк? Дали пък не сте забравили да го заключите покрай цялата врява и вълнение?“

Сърцето му заби лудешки.

„Дали пък не сте допуснали грешка по невнимание?“

Г-н Йейтс понякога забравяше да го заключи.

Хок Сенг се опита да овладее нарастващата си възбуда. Тръгна с накуцване към сейфа. Застана пред него. Светилище, обект на най-дълбока почит. Монолит от лята стомана, непробиваем, освен с цената на исполинско търпение и дрелка с диамантено свредло. Всеки ден Хок Сенг сядаше срещу него и понасяше стоически презрението му.

Възможно ли беше да се окаже толкова просто? Възможно ли беше в трескавите минути на кървавия инцидент г-н Лейк просто да не го е затворил?

Пресегна се колебливо и хвана дръжката. Затаи дъх. Отправи молитва към предците си, към Фра Канет със слонската глава, когото тайландците почитаха като онзи, който премахва пречките, към всеки бог, за когото се сещаше. Натисна я.

Хиляда джин стомана — равни на петстотин килограма според системата на чуждоземските дяволи — се възпротивиха на натиска му, всяка молекула се присмя на пилешките му мускули.