Господар на желанието

Емили погледна надолу към съединените им ръце с изненада и го пусна незабавно.

– Не исках да ви обидя, милорд. Мислех единствено за това, че мога да се погрижа по-добре за раната ви, ако сте седнал.

– Оръженосецът ми може да се погрижи за раната ми.

Тя го погледна подозрително и повдигна вежди.

– Милорд, ако белегът на врата ви е останал от сръчността на момчето, тогава ви моля, да ми позволите да зашия челото ви. Разтрепервам се само при мисълта, какъв белег ще ви остави там.

Сякаш чул името си, оръженосецът се появи от замъка. Носеше столче в дясната си ръка, в лявата купа, а на рамото му висеше ленена кърпа.

– Лорд Саймън ми нареди да ви донеса това, милорд – каза той на Дрейвън. – Също така донесох превръзки и вода.

Лорд Дрейвън остана неподвижен за миг, сякаш водеше някаква вътрешна борба със себе си, след което накрая проговори.

– Къде би желала милейди да сложим стола?

Поради някаква причина Емили се почувства, като че ли бе спечелила схватката с него.

– Ето там, ако обичате – каза тя и посочи мястото, където Саймън бе почивал по-рано.

Момчето побързала изпълни заръката ѝ.

Тя тръгна напред, а Дрейвън бе на не повече от крачка зад нея. Докато вървеше, можеше да усети погледа му върху себе си като нежна ласка. Тя усещаше, че той иска да я докосне и в същото време самата идея за това ѝ се струваше абсурдна, особено като се имаше предвид тона му, когато я попита защо го докосва.

Оръженосецът остави столчето, където му бе казала, след това бързо отиде да донесе меча и шлема на господаря си от тренировъчната площадка.

Дрейвън се настани на стола, докато Емили потапяше единия край на кърпата във водата.

Той едва бе свалил и поставил ръкавиците на бедрото си, когато Алис дойде с кошницата ѝ и вино в ръка.

– Благодаря ти, Алис – каза тя, пое ги от нея и ги остави на земята до купата с вода.

За неин ужас, Алис, която стоеше точно зад Дрейвън, погледна към главата му, след това срещна погледа ѝ и потупа гърдите си така, сякаш сърцето ѝ препуска по начина, по който го правеше това на Емили. И като че ли жестът ѝ не бе достатъчно ужасен, тя сви ръка в юмрук и захапа кокалчетата си, докато страстният ѝ, гладен поглед проследи дължината на тялото му.

Страните на Емили пламнаха, докато прислужницата ѝ продължаваше с пантомимата.

В този момент, Дрейвън погледна нагоре към Емили и когато забеля за накъде е насочен погледът ѝ, се обърна и видя Алис, която все още хапеше ръката си.

Усмивката на прислужницата изчезна и тя незабавно издърпа ръката от устата си, а след това я разклати силно.

– Проклети бълхи! Изпохапали са ме през нощта.

Лорд Дрейвън не изглеждаше особено убеден, докато се обръщаше отново към Емили.

Алис се загледа в нея и повдигна игриво вежди няколко пъти.

– Всичко, което поискахте, тук ли е, милейди? – попита тя с тон, който несъмнено казваше, че с радост ще остави двама им насаме.

– Да, Алис. Благодаря ти.

– Ако имате нужда от мен за нещо друго – Eмили се сви от начина, по който Алис наблегна па думите. – Не се колебайте да ме повикате.