Господар на желанието

Саймън го погледна яростно.

– Нито веднъж не съм те виждал да удряш някого от гняв. Защо...

– Ами ръката ти? – прекъсна го Дрейвън.

Гневът се оттегли от лицето му и той стана много блед.

– Тогава бяхме деца, Дрейвън, а и беше инцидент.

– Няма значение – каза той и се опита да пропъди видението за брат си, който лежи на земята, наранен от собствената му ръка. – Аз почти те убих онзи ден.

– Никога след това не си вдигнал ръка срещу мен.

– Защото не си ме ядосвал.

Саймън изсумтя.

– Е, със сигурност не е от липса на усилия от моя страна.

– Не те намирам за забавен.

– Виждаш ли – каза Саймън тържествуващо. – Сега си ми ядосан и все пак не правиш нищо, за да ме нараниш.

– Това не е същото – настоя той. – Аз не мога... не – поправи се Дрейвън. – Няма да поема подобен риск с нейното благосъстояние. Не и когато съм се заклел да не позволя да ѝ се случи нищо лошо.

Саймън въздъхна.

– Още по-жалко. Надявах се, че присъствието ѝ ще те накара да осъзнаеш, че можеш да си с жена, без да я нараниш.

Дрейвън искаше да може да повярва в това. Но знаеше по-добре. Той бе завладян от същата ярост, като баща си и бе безсилен да я спре.

Колко пъти в битки той бе убивал, без да усети? Веднъж щом яростта го обземеше, ставаше нейна пионка. Не усещаше нищо и не помнеше нищо, докато не отминеше.

И тогава вече бе прекалено късно за бедните души, които бяха пресекли пътя му.

След като бе видял как собствената му майка умира от същата тази ярост, той никога нямаше да застраши живота на някоя жена, заради собствените си интереси или нуждата от наследник.

Не, проклятието на кръвта му щеше да свърши с него. Той щеше да се погрижи за това.

С възмутено изражение на лицето си, Саймън се отдръпна от дървения стълб и излезе от конюшните.

Дрейвън приключи със свалянето на ризницата си и облече черна туника и бричове.

Щом напусна конюшнята, той забеляза Емили да върви към замъка, заедно с Дрюс. Двамата се смееха на нещо. Звукът на мелодичният ѝ смях звънна в ушите му.

Какво ли не би дал да бъде свободен да се шегува с нея и да гледа как очите ѝ се изпълват със смях.

С високо вдигнатата си глава, светлорусите си коси и воалът, който се носеше след нея, тя бе изящно, примамливо създание.

И за първи път в своя живот, той искаше Саймън да е прав.

Какво ли би било да живее като нормален мъж? Да седне пред огъня, докато неговата дама изпълнява задълженията си и се грижи за децата му?

Да го поглежда с усмивка, която е предназначена само за него?

Той би продал и малкото си останала душа за такъв живот.

Но това бе мечта, която беше изоставил преди много години по принуда. Сега с присъствието на Емили, тя се бе съживила с такава сила, че той проклинаше Хенри заради заповедта му.

Аз, Дрейвън дьо Монтагю, граф на Рейвънсууд, се заклевам, че не ще докосна лейди Емили в гняв или похот. Тя ще напусне дома ми в същия вид, в който ми бе поверена, или ще се предам на правосъдието на краля, каквото и да бъде то.