Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Тутугу присви устни.
— Като свърша, ще намеря Джал. Тоест, ако съм в състояние да нося цялото ресто, след като похарча тази красавица. Ще се видим там.
Снори кимна и тръгна по стръмната улица, водеща от пристанището към големите къщи на билото над града.
През годините си на воюване и грабителски набези Снори бе научил, че информацията е по-ценна от мнението, че историите, които се разправят, са едно, но ако смяташ да рискуваш живота на хората си, е по-добре да подкрепиш тези истории с доказателството на собствените си очи — или на очите на някой разузнавач. А още по-добре няколко разузнавачи, защото покажеш ли нещо на трима души, ще чуеш три различни описания и ако имаш късмет, истината ще е някъде по средата. Снори смяташе да отиде при Скилфар, да потърси ледената вещица в нейната огнена планина, но беше по-добре да отиде там въоръжен със съвет от други източници, а не като празен съсъд, чакащ да бъде напълнен единствено с нейното мнение.
Стария Хротсон прие Снори на портика на голямата си къща, където седеше на стол от черен дъб с висока облегалка, резбован целия с асгардски символи. На издигащите се над него колони стояха боговете, мрачни и бдителни. Над склонената глава на стареца се взираше Один, с Фрея до себе си, а около тях — Тор, Локи, Егир. Други фигури, изсечени по-надолу, бяха така загладени от годините пипане, че можеха да са всеки бог, за който се сетиш. Старецът седеше, прегърбен под мантията на своя пост, целият само кости и хлътнала плът; рядка бяла коса увенчаваше покритото му със старчески петна теме и от него лъхаше остра миризма на болест. Очите му обаче си оставаха ясни.
— Снори Снагасон. Чух, че хардасите сложили край на ундоретите. Нож в гърба в тъмна доба? — Стария Хротсон отмерваше думите си и възрастта му проскърцваше във всяка сричка. По-младият Хротсон седеше до него на по-малък стол, среброкос мъж на шейсет зими. Заобикаляха ги почетни стражи в ризници и кожи, опрели на раменете си дълги брадви. Двамата Хротсон бяха седели на същото място и последния път, когато Снори ги бе видял, преди може би пет години, все така взирайки се надолу към своя град и сивото море.
— Оцеляха само двама — каза Снори. — Аз и Олаф Арнсон, известен като Тутугу.
По-старият Хротсон се приведе напред, изхрачи се и изплю тъмна храчка върху дъските.
— Това е за хардасите. Нека Один ти даде отмъщение, а Тор — силата да го осъществиш.
Снори удари с юмрук по гърдите си, макар че думите не му носеха утеха. Тор може да беше бог на силата и войната, а Один — на мъдростта, но той понякога се чудеше дали пък Локи, богът мошеник, не стои зад всичко това. Една лъжа може да достигне по-дълбоко от силата или мъдростта. А и нима светът не се бе оказал горчива шега? Може би самите богове бяха впримчени в най-големия номер на Локи и Рагнарьок щеше да чуе изричането на финалната фраза на вица.
— Търся мъдрост — каза той.
— Е — каза Стария Хротсон. — Винаги можеш да се обърнеш към жреците.
Всички се засмяха, дори почетните стражи.
— Не, наистина — обади се за първи път по-младият Хротсон. — Баща ми може да те посъветва за войната, посевите, търговията и риболова. Мъдростта на този свят ли търсиш или на отвъдния?
— По малко и от двете — призна Снори.
— Екатри. — Стария Хротсон кимна. — Тя се е върнала. Ще намериш зимната ѝ колиба край водопадите на южния склон, на три мили нагоре по фиорда. В нейните руни се крие повече, отколкото в дима и железните звънчета на жреците с безкрайните им приказки за Асгард.
Синът кимна и Снори си тръгна. Когато хвърли поглед назад, и двамата мъже седяха както ги беше оставил преди пет години, загледани в морето.
След час Снори доближи колибата на вещицата, малка кръгла постройка от дървесни трупи, с покрив от пирен и кожа, от чийто център се издигаше тънка струйка дим. Лед все още обрамчваше края на водопадите, които се разбиваха зад къщата в тънка и безкрайна каскада, бели ивици, сипещи се през мъглата към вира долу.
Тръпка пробяга през Снори, докато вървеше по каменистата пътека към вратата на Екатри. Въздухът имаше вкус на стара магия — нито добра, нито лоша, само че земна, която не таи любов към човека. Той поспря да прочете руните на вратата. Магия и Жена. Това означаваше вьолва. Почука и като не чу нищо, влезе.
Екатри седеше върху постелка от кожи, почти изгубена под купчина кърпени одеяла. Изгледа го с едно тъмно око и сълзяща орбита.
— Е, влез. Явно не приемаш липсата на отговор за отговор.
Снори се приведе, за да мине под горния праг на вратата, а после за да не закачи билките, които висяха на сухи връзки от гредите. Димът от малкия огън между него и вьолвата се виеше към дупката на покрива и изпълваше единствената стая с ухание на лавандула и бор, което почти скриваше дъха на гнилоч.